Робърт Бенет - Град на стълби

Вледеняващата вода изчезва. Улиците са залети от бронирани воини. Трима от тях мятат гигантските си мечове по зидовете на посолството. Остриетата разсичат белия камък, сейпурски войници отхвърчат с крясъци от една установка. За изненада на Шара дребният Питри Сатурашни надава тъничък боен вик, заема мястото им при оръдието и открива огън. Шара се опитва да използва Свещта на Овски, но дори искра не се получава — сякаш кислородът е изсмукан напълно от въздуха.

Всичко я притиска и притиска, и притиска, поройни води, които всеки момент ще прелеят през дига…

„Ще умра, както са умрели безброй мои сънародници“ — мисли си тя.

Хиляда Божествени воини напират срещу невидимите ѝ стени.

„Смазана под машинарията на Божественото.“

После един от войниците край нея надава вик:

— Вижте! В небето! Кораби! В небето плават кораби!

Шара усеща спад в натиска. Срива се на земята, задъхана и полумъртва.

Надниква над зида и вижда Колкан да гледа нагоре — явно този обрат в събитията е изненада и за него.

Шара се дави в кашлица и си мисли: „Не, не! Нима вече са унищожили Галадеш? След всичко това нима битката е вече загубена?“

Опитва се да погледне през сълзите в очите си… и с объркване осъзнава, че в небето има само един кораб.

После чува гласа на друг войник:

— Ама тоя кораб под дрейлингски флаг ли плава?!

Малагеш казва:

— Знам го този флаг. Той е на крал Харквалд. Какво става, мамицата му?

— Зигруд — казва Шара.

Корабът „Морнвиева“, обслужван до неотдавна от двайсет и три членен екипаж и обитаван понастоящем от един-единствен гратисчия, пори облаците и вятъра като насън. Зигруд стои на руля, пуши лула и внася лека корекция в курса.

Засмива се. Не помни кога се е смял за последно. На кораб е за пръв път от години, пуши си лулата… Полузабравено блаженство, което не е вярвал, че ще преживее отново.

„Няма по-голяма наслада — мисли си той — от това да плавам отново.“ Към мачтата пред него е заварен много голям пръстен; някога към този пръстен са били вързани двайсет и три дебели въжета, осигуряващи двайсет и тримата членове на екипажа. Сега от пръстена висят само краищата на двайсет и три срязани въжета, размятани от силния вятър.

Откровено казано, това е най-лесният абордаж на Зигруд за всички времена — оказало се е достатъчно да насочи по едно оръдие към останалите кораби в армадата, да произведе по един изстрел с всяко (едва по-късно е съобразил, че този кораб едва ли е конструиран за едновременна стрелба с толкова много оръдия и че е цяло чудо дето не се е разпаднал от тази злоупотреба), след това да изтича на палубата, докато наоколо цари хаос, да среже осигурителните въжета, да грабне руля и да наклони кораба съвсем лекичко…

Усмихва се хищно при спомена за малките тъмни фигурки, които се премятат във въздуха, устремени към последната прегръдка на майката земя.

Реставраторите са заложили всичко на предположението, че Сейпур ще се окаже напълно неподготвен за обстрел от въздуха; но на свой ред не са предвидили възможността за престрелка въздух-въздух.

Зигруд вижда посолството долу, вижда и реката от сребристи воини на улицата отпред, вижда и гигантската закачулена фигура, която стои в тила им.

Застопорява руля по набелязания курс и слиза на бегом в трюма. Не е имал представа какво да очаква — със сигурност не е очаквал това , — но предвидливо е подготвил всички оръдия за стрелба и сега остава да внесе някои минимални корекции.

„Право напред — напомня си той. — Започваш с челото на онази сребърна ивица и караш назад.“

— Огън — нарежда сам на себе си Зигруд.

Звукът на първото оръдие е като от срутването на цяла планина.

— Залегни! — крясва Малагеш, но Шара не я слуша.

Обръща се към улицата, изтегля нагоре плътна стена от мек сняг и ѝ нарежда да увисне във въздуха. Първото каре бронирани воини експлодира. Макар Божествената броня да е здрава и непробиваема за много неща, Божествата явно не са включили в сметките си сто и петдесет милиметрови оръдия.

Шара и всички останали зад импровизираните укрепления на посолството литват назад. Метални отломки се забиват с трясък във фасадите на къщите. Шрапнели навлизат в стената от сняг, губят скоростта си и накрая се плъзват бавно към земята. Небето е почерняло от скорци.

Още един гръм разтърсва небето, после трети, и четвърти, и пети, сякаш над главите им беснее невъобразима гръмотевична буря. Силни експлозии маршируват по улицата към Колкан, който стои с кривната под ъгъл глава, сякаш си казва: „Това е много необичайно. Всичко това е много необичайно.“