Робърт Бенет - Град на стълби

— Действай, Шара! — крещи Малагеш. — Не можем да ги удържим!

Шара поглежда малките бели хапчета в шепата си.

Седемдесет метра.

— Действай!

„Проклета да съм — мисли си Шара, — съдбата си проклинам от сърце.“

Вдига рязко шепа към устата си и глътва таблетките.

Чака. Не се случва нищо.

Бронираните са на петдесет метра от стените.

— Ох, майчице — казва Шара. — О, не. Изобщо не действат! Нищо не…

Млъква задавена. После се накланя леко напред, притиснала ръце към стомаха си, едната ѝ ръка литва към устата.

— Не се чувствам… — Преглъща. — Мм, чувствам се стра…

Пада на колене, закашля се и започва да повръща, но от устата ѝ не излиза полусмляна храна или стомашен сок, а цели реки от бял сняг, сякаш вътре в нея има цяла замръзнала планина, по чиито склонове се спуска лавина и се излива през устата ѝ с все камъните, откъртените клони и буците тъмна кал.

Един от войниците извръща отвратено поглед и възкликва:

— Морето да ми е на помощ…

Светът се нагъва около нея като вълнички. Ярки цветове разцъфват устремно в периферното ѝ зрение. Небето е пергамент; земята е катран; белите небостъргачи на Баликов пламват като факли.

„Лелемайчицелелемайчицелелемайчицелелемайчице…“

Кожата ѝ е огън и лед. Очите ѝ горят в черепа. Езикът е твърде голям за устата ѝ. Шара пищи цели пет секунди, преди да се овладее.

— Посланик? — вика Малагеш. — Добре ли си?

„Това са просто страничните ефекти от опиата“ — казва си Шара.

На камъните пред нея се появяват изписани думи: „ТОВА СА ПРОСТО СТРАНИЧНИТЕ ЕФЕКТИ ОТ ОПИАТА.“

— Какъв интересен опиат — казва Шара, но думите излизат от мънички устица, които са се появили върху ръцете ѝ. — Прекрасен опиат!

— Ако ще правиш нещо — крещи Малагеш и думите ѝ оформят огнени въртулки във въздуха, — направи го!

Шара вдига поглед към настъпващите бронирани воини. Преброява ги и вика: „Девет!“. Знаела е защо това е важно, но причината изчезва от съзнанието ѝ още преди викът да е отекнал. Вижда ясно, че бронираните са ходещи плетеници от множество сложни чудеса, но вътре има истински хора, принудително мобилизирани в служба на Колкан. „Ала веднага щом бронята пострада безвъзвратно — вижда тя, — чудото ги превръща в скорци и ги отпраща… Което определено е в стила на Юков.“

Изтичва при укрепленията и вика на напиращите воини:

— Каква броня носите? На Колкан или на Юков? На кое Божество служите? — Те, разбира се, не ѝ отговарят. Шара започва да се смее лудешки. — О, чакай. Чакай! Забравила бях! Забравила, забравила, забравила!

Двайсет метра.

— Какво си забравила!? — крещи Малагеш.

— Забравила бях, че знам Свещта на Овски! — отвръща щастливо Шара. — Чела съм за това чудо много отдавна!

Стои с лице към взвода бронирани воини… „Бостански плашила“ — мисли си и си припомня природата на това чудо: „Всички сърца са като свещи. Фокусирай светлината на своето и тя ще премахне всички препятствия.“

Представя си воините като метална стена пред себе си.

Воините затрептяват със златна светлина като мед. После…

Сякаш гигантска колона от нажежен вятър преминава през тях; воините пламват в горещо червено, размазват се пред погледа ѝ…

… и внезапно на улицата се появява гигантско ято цвърчащи скорци. Издигат се вкупом през каньона от сгради към небето, тъмен гръмотевичен облак, от който валят кафяви и черни перца.

От бронираните воини е останало плискащо се езерце разтопен метал. Само долната част на краката им е запазила формата си — прасците им стърчат от жълто-червените вълнички като девет чифта зарязани метални ботуши.

Шара поглежда към ръцете си. Върху дланите ѝ, с големи букви, пише: „НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ, МАМКА МУ!“

— Не мога да повярвам, мамка му! — вика Малагеш. Войниците крещят победоносно и невярващо, удрят с арбалетите си по зида на посолството.

Още трима бронирани тичат по улицата към тях. Оръдията за многократна стрелба се насочват към тях и откриват огън. Воините потрепват, сякаш им е студено, но не спират.

„Чудесата са като формуляри — мисли си трескаво Шара. — Готови и попълнени формуляри за доставка на нещо. Внасяш ги и получаваш исканото! Но не е задължително да го правиш по този начин! Можеш да ги попълваш в движение, стига да си наясно с правилата!“

— Какво крещи тя? — пита Малагеш.

— Нещо за попълване на формуляри… — отговаря смутено един от войниците.

Шара посочва най-левия брониран воин. „Ти си човек, който носи броня — внушава му тя, — но бронята ти е направена от обикновени лъжици!“