Робърт Бенет - Град на стълби

Шара стои в средата на двора, брои хапчета и се опитва да прецени правилната доза. „Ще полудея ли? Ще се намърда ли Колкан в мозъка ми да ме унищожи? Или просто ще се гътна мъртва и ще оставя хората си на произвола на съдбата? Или просто ще ми се разхлопа сърцето, както когато прекаля с чая…“

— А сега нека ви припомня сегашното ни затруднение! — казва Малагеш. — Шансът определено не е на наша страна, знам! Каузата ни изглежда загубена! Но ние сме обучени войници! И имаме на своя страна правнучката на каджа, която само преди месец отърва града от разбеснялото се изчадие на Колкан! Мечтали сте си да изживеете отминала слава, изгубени мигове от историята? Толкова ли са ниски стандартите ви? Днес вие ще творите история! Вие ще сте героите, за чийто подвиг хората ще пеят и след сто години! Вие сте легенда! И ще се увенчаете с победа!

За пълна изненада на Шара войниците надават кръвожаден вик и започват да скандират: „Комейд! Комейд! Комейд!“

Шара поаленява като червено цвекло и мърмори под нос: „Леле-мале“.

— А сега заемете позиции при укрепленията — казва Малагеш — и се целете право в тъпите очи на онези неща, чувате ли? Може да са бронирани, но не са съвършени!

Войниците надават победоносен вик и се втурват към укрепленията зад зидовете на посолството. Малагеш се приближава към Шара.

— Как се справих?

— Отлично — казва Шара. — Трябва с това да си изкарваш хляба.

— Много смешно — казва Малагеш и надзърта през решетката на портата. — Онези чудовища знаят, че сме тук. Като гледам, отделят по десетина за разрушаването на всяка сграда, на нас може да отделят и повече. Ти готова ли си?

Шара се колебае.

— Това е пет пъти повече, отколкото дадох на момчето в ареста.

— И?

— Нямам абсолютно никаква представа дали количеството е в правопропорционална връзка със силата на ефекта.

— И?

— Искам да кажа, че дори това да проработи, има голям шанс да умра от свръхдоза.

Малагеш вдига рамене.

— Нищо чудно. Добре дошла в клуба на войниците. Дай да видим ще можеш ли да свършиш нещо полезно, преди да се гътнеш, става ли?

— Как е възможно да… Как можеш да говориш толкова спокойно за това?

Малагеш не отделя поглед от маршируващите бронирани воини.

— То е като плуването — казва тя. — Мислиш си, че си забравил как се прави, но после скачаш във водата и хоп, все едно изобщо не си излизал оттам. Ако ще го правиш, главен дипломат Комейд — казва тя и сочи хапчетата в шепата на Шара, — действай. Защото много скоро ще разберем дали оръжията ни струват нещо срещу тези проклети чудовища.

Бронираните воини се строяват в редица и тръгват към посолството с прецизността на метроном. Умопомрачително дрънчене изпълва улиците и се излива над стените. Малагеш заема позиция при първата батарея и крещи с цяло гърло:

— Целете се в онзи най-вдясно!

Оръдията се завъртат бавно към воина вдясно, който не реагира по никакъв начин.

Малагеш изчаква бронираните да навлязат в обсег, после спуска рязко ръка и ревва:

— Огън!

Оръдията — картечници всъщност — изобщо не звучат като оръдия, установява Шара, а по-скоро като гигантски триони в дъскорезница. Бронзови гилзи изхвърчат в неясни дъги откъм задния край на картечниците и трополят по двора на посолството. Шара наблюдава напрегнато, с надеждата че бронираният воин ще стане на кайма. Нищо подобно — воинът забавя крачка, малки дупки и вдлъбнатини се появяват по нагръдника, лицето и краката. Звукът е като от кухненски шкаф, препълнен с тенджери и тигани, които се изсипват на пода, щом отвориш вратичките.

Картечниците стрелят без прекъсване; бронираният воин започва да залита върху помлените си крака и след близо половин минута непрекъснат обстрел пада на земята. Моментално ято скорци излитат от множеството пробойни в бронята му, а тя се разпада, все едно се е държала на конци. „Скорци — мисли си изненадано Шара. — Но те са от любимите номера на Юков.“ Воинът отзад прескача безучастно разпарчетосаната броня, сякаш смъртта на другаря му е без никакво значение.

Малагеш поглежда към Шара и клати мрачно глава: „Безсмислено е.“

— Не спирай обстрела! — крясва обаче на хората си и те засипват с куршуми настъпващите воини, което ги забавя, но по нищо не личи, че може да ги спре.

„Десет бронирани — мисли си Шара. — Ще минат цели пет минути, докато ги избием всичките.“

Воините са на сто метра от стените на посолството. Стъпалата им дрънчат и трещят при всяка крачка.