Робърт Бенет - Град на стълби

Бронираният се стапя като пясъчен замък, пометен от вълна, срива се в облак от хиляди разпиляващи се метални лъжици, които дрънчат по паважа. Ново ято скорци се издига към потъмняващото небе.

Шара избухва в смях и ръкопляска като дете на цирково представление.

— Какво, по дяволите ?! — казва Малагеш.

Шара посочва другите двама и крещи: „Лъжици! Лъжици!“, и те се разпиляват на лъжици като първия. Още скорци излитат, сякаш някой е съборил гнездата им.

— Лесно е! — крещи Шара. — Сетиш ли се как става, после е лесно! Просто никога не съм мислила за това по правилния начин! Има толкова много мускули, които да използваш, просто не знаем за тях!

После небето потрепва — сякаш е от хартия и някой отзад, някой много голям, току-що го е докоснал.

Във въздуха се появява пулсация, която, изглежда, усеща единствено Шара.

Чува гласа на Колкан да прошепва тихо в ухото ѝ: „Олвос? Ти ли си това?“

Усмивката на Шара замръзва.

— О — казва тя. — Леле!

— Какво? — пита Малагеш.

Гласът в главата на Шара казва: „Олвос? Какво правиш? Защо не ни помогна?“

— Какво става? — пита нетърпеливо Малагеш.

— Той знае, че съм тук — казва Шара. — Колкан знае, че съм тук.

— Може просто да имаш халюцинации… — казва Малагеш.

Гласът казва: „Олвос? Сестро-съпруго? Защо се криеш от мен, от нас?“

— Не са халюцинации — казва Шара. — Едва ли мога да си изхалюцинирам нещо толкова шантаво.

— И какво ще правиш?

Шара разтърква брадичката си.

— Ще трябва да си изградя свои собствени укрепления срещу тази конкретна атака.

Обръща се с лице към града. „Но защо ме мисли за Олвос?“

Усеща как нещо като ръка се пресяга към мозъка ѝ да улови тази мисъл. „Олвос? — казва гласът. — Ти ли си наистина? И ти ли си наранена като нас?“

Трябва да изчисти ума си. Трябва да изчисти ума си.

Заема се с физическата реалност наоколо — бронираните воини са създания с чисто физически характеристики, затова тя променя улицата по протежение на посолството (сейпурските войници зяпат сащисано, докато павета и асфалт изчезват) и я пълни с ледена вода: „Вода толкова студена, че да натроши метал…“

Плътна панделка от мъгла се е опнала пред посолството. Двама бронирани се появяват изпод развалините на дюкян и тръгват към тях; оръдията за многократна стрелба дават кратък откос, после воините навлизат в реката от завихрена вледеняваща мъгла; чува се характерното съскане на бързо свиващ се метал и воините се покриват със скреж от глава до пети. При следващия откос на оръдията броните им се пръскат като стъкло и стотици кафяви скорци литват към небето.

Гласът… или гласовете са два?… в главата ѝ пита: „Защо се биеш с нас? Нещо лошо ли си направила?“

„Трябва да издигна бариери — мисли си Шара. — Трябва да го държа навън…“

Информацията, осъзнава Шара, може да бъде получавана по толкова много различни канали и толкова малко канали могат да общуват помежду си — точно както антената не може да получи телеграма, както радиопредавателят не може да прочете и най-простичкия документ, макар всичко да е в крайна сметка просто информация. Човешкият мозък има ограничен брой канали — много малко антени и много малко предаватели… Ала мозъкът на Шара, дава си сметка тя, внезапно се е сдобил с неограничен брой антени и предаватели и цялата информация, която доскоро ѝ е изглеждала скрита, сега се влива право в него.

Шара плъзва поглед по Баликов и вижда конструкцията зад реалността, машинарията, която я поддържа, безчетните колелца, вериги и подпори, вижда колко ръждясала и аварирала е тя. Колко феноменално сложен е бил този град преди Примигването — много по-сложен, отколкото би могъл да си представи обикновеният човек! „Ето това е сътворил Таалхаврас — мисли си тя — преди да умре… Верига от безброй чудеса, които се трудят кротко зад кулисите.“

Заема се да построи около себе си убежище от отломките на подреалността. В очите на Малагеш и войниците Шара прилича на диригент, които ръководи невидим оркестър, виждат движенията на ръцете ѝ, но не и невъзможно тежките късове, които тя придвижва от едно място на друго, Божествените структури, за които техните очи са слепи. „Все едно скалъпваш навес — мисли си Шара — от отломките на мост.“

Гласът в главата ѝ казва: „Защо бягаш от нас? Защо ни изостави, Олвос?“

Шара се чуди: „Какво става, по дяволите?“

Тъкмо премества един голям къс да запуши пробойна, когато светът изведнъж почернява и тя вижда…