Робърт Бенет - Град на стълби

Зигруд наблюдава пораженията, които оръдията му нанасят на божествената армия, със задоволство. Променя леко курса на „Морнвиева“ и насочва носа към закачулената фигура. „Двеста гюлета, взривени едновременно, сигурно ще вдигнат доста пушилка“ — мисли си.

Зърва бяло здание с кристален покрив, сграда, която е виждал в Стария Баликов — „Как са се озовали тук всички тези бели сгради?“, — застава при страничния парапет на палубата и мобилизира куража си.

— Този път едва ли ще оцелея — казва на глас. После свива рамене. „Какво пък. Винаги съм мислил, че ще умра на кораб.“

Скача. Кристалният покрив полита към него твърде бързо; Зигруд вижда в него трептящото отражение на небето.

„Ръката ми — осъзнава той. — Вече не ме боли.“

После небето се разкъсва.

Шара се надига точно навреме да види как търбухът на стоманения кораб разсича пушилката над тях. Миниатюрна тъмна фигурка полита от палубата му право към една от белите сгради.

Колкан гледа любопитно как металният кораб се спуска към него, все по-ниско и все по-бързо, крилете забърсват фасадите на къщите от двете страни на улицата и къртят камъни, които валят по тротоарите.

Шара си дава сметка какво ще се случи. Хвърля нов слой сняг, после още един, и още един, и крещи:

— Махнете се от стените! Всички да слязат от стените!

Колкан гледа с известно изумление как носът на кораба лети право към него, смръщва чело…

Светът се превръща в огън.

Шара е глуха, няма, сляпа… Светът трещи, звънти, чирика, пърха с криле, а щедрата доза опиат, който Шара е взела, със сигурност не помага. Чува Малагеш да пъшка някъде наблизо:

— Ръката ми, ръката ми. Тъпата ми ръка …

Шара се надига и поглежда през портите, които са изкривени и разкъсани. В първия миг вижда само огън и дим. После вятърът бавно и нежно издухва пушилката.

Сградите, магазините, къщите по булеварда, водещ към посолството, до една са все едно срязани през средата. Носещи дървени греди и части от гостни стаи висят над оголените основи. Самата улица е раздробена, прилича на димяща канавка, пълна със ситен камънак. Скорци са кацнали по первазите на прозорците, по тротоарите и мълчаливо наблюдават… нещо.

Колкан стои в средата на улицата, леко приведен, робите му се развяват като дрипи в пушилката.

„Не — мисли си тя. — Не е Колкан.“

Изправя се, вади от джоба си стрелата от черно олово и тръгва с накуцване по улицата към смълчаното Божество.

— Заболя те, нали? — вика му.

Божеството не отговаря.

— Не си се сблъсквал преди с разрушителния потенциал на нашата модерна епоха — казва тя. — Може би модерният свят не те харесва, точно както ти не харесваш него.

Божеството вдига глава да я погледне, но извън това не прави нищо.

— Можеш да продължиш битката, предполагам. Но мисля, че дълбоко в себе си не го искаш. Този свят вече не те иска. Нещо повече, ти не го искаш.

Божеството казва гневно:

— АЗ СЪМ БОЛКА.

Шара застава пред него и казва:

— И удоволствие също.

Божеството се поколебава, после казва:

— АЗ СЪМ СПРАВЕДЛИВОСТ.

— И корупция.

После, предизвикателно:

— АЗ СЪМ РЕД!

— Ти си хаос.

— АЗ СЪМ ВЕДРОСТ!

— Ти си лудост.

— АЗ СЪМ ДИСЦИПЛИНА!

— Ти си бунт.

Разтреперано от ярост, Божеството казва:

— АЗ СЪМ КОЛКАН!

Шара клати глава.

— Ти си Юков.

Божеството мълчи. Макар да не вижда очите му, Шара знае, че са вперени в нея.

— Юков е симулирал смъртта си, нали? — казва Шара. — Видял какво се случва с Континента, затова решил да фалшифицира смъртта си, скрил се и пратил тук свое копие. В крайна сметка той бил Божеството на измамата. Старите текстове казват, че се скрил в стъклото на прозорец, но ние не знаехме какво означава това, или поне аз не знаех… до днес. Докато не видях затворническата килия на Колкан — прозрачно стъкло на прозорец…

Божеството скланя глава. Сякаш трепери леко. После посяга и сваля качулката си.

Колкан е — суровият мъж, направен от глина и камък.

Юков е — кльощавият, вечно засмян мъж с кожи и звънчета.

Двамата в едно — двете Божества вплетени едно в друго, набутани едно в друго, споени в една личност. Главата на Колкан с разкривеното лице на Юков, стърчащо под ъгъл от врага на Колкан; една ръка от едната страна, раздвоена ръка с два стиснати юмрука от другата; два крака, но единият с две стъпала…

Съществото се взира в нея с неясен, умопомрачен поглед, нестабилно, изтерзано подобие на човек. После лицата му се набръчкват и то започва да плаче. Двете усти пищят на два гласа: