Робърт Бенет - Град на стълби

— Аз съм всичко! Аз съм нищо! Аз съм началото и краят! Аз съм огънят и водата! Аз съм светлината и мракът! Аз съм хаосът и редът! Аз съм животът и смъртта! — Обръща се към разрушените сгради на Баликов. — Чуйте ме! Чуйте ме! Както ви слушах аз! Ще ме чуете ли? Просто ми кажете какъв да бъда за вас! Кажете ми! Моля ви, просто ми кажете! Моля ви!

— Ясно — казва Шара. — Затворническата килия е била предназначена единствено за Колкан, нали?

— За да се скрие там, Юков трябваше да се превърне в Колкан — казва Божеството. Запушва с ръце ушите си, сякаш да се спаси от непоносима врява. — Твърде много неща, твърде много и едновременно. Трябваше да бъда твърде много неща. Трябваше да служа на твърде много хора. Твърде много, твърде много… Светът е прекален. — Поглежда умолително Шара. — Не искам повече да правя това.

Шара свежда поглед към малката черна стрела в ръката си.

Божеството проследява погледа ѝ, кимва и казва с двете си усти:

— Направи го.

Въпреки всичко Шара се колебае.

— Направи го — повтаря Божеството. — Така и не разбрах какво всъщност искат. Така и не разбрах какъв им трябвам. — Смъква се на колене. — Направи го. Моля те.

Шара минава зад Божеството, навежда се, опира черното острие в гърлото му и казва:

— Съжалявам.

— Благодаря ти — отвръща Божеството.

Шара подпира с другата си ръка челото му и дръпва острието настрани.

Божеството изчезва на мига, сякаш никога не го е имало.

Трясък и стонове изпълват въздуха, стотици бели небостъргачи се сриват, безчет скорци излитат с писъци.

Шара лежи във ваната с топла вода в тъмната стая и се опитва да не мисли. Снежнобялото бельо лепне по кожата ѝ. Очите ѝ са превързани с бинт, който да спира светлината, ала въпреки това пред вътрешния ѝ взор избухват изблици от цветна светлина и ярки думи, а главата ѝ още кънти с пулса на чудовищна мигрена. На моменти искрено съжалява, че не се е гътнала мирно и кротко; не е очаквала философският камък да я възнагради с такъв адски махмурлук и халюцинации.

Дава си сметка, че трябва да е благодарна и за малкото медицинска помощ, която получава. Болниците в Баликов преливат от ранени и осакатени хора. Единствено тук, в лазарета на губернаторския щаб, има място за Шара и нейните другари.

Чува да се отваря врата, после и нечии тихи стъпки.

Шара се надига и пита с предрезгавял глас:

— Колко?

Влезлият сяда бавно на стола до ваната.

— Колко? — повтаря Шара.

Гласът на Питри:

— Надхвърлихме две хиляди.

Шара затваря очи под превръзката. Усеща горещи сълзи да пълзят по бузите ѝ.

— Генерал Ноор казва, че тази бройка, въпреки всичко, е добра новина. Толкова много от Баликов бе разрушено — е, имам предвид онази част от Баликов, която си беше тук и преди да се появят небостъргачите от Стария Баликов. От друга страна, почти всички „нови“ сгради се сринаха, когато вие убихте Колкан.

— Не беше Колкан — казва дрезгаво Шара. — Но карай по същество, моля те.

— Е, ами, генерал Ноор твърди, че две хиляди жертви са малко, предвид мащаба на разрушенията. Според него вие сте отклонили вниманието на Кол… ъъ, на Божеството, забавили сте го и това е дало на града време да се евакуира. А и ако съм разбрал правилно, немалка част от хората са били преобразени в птици. Няколко часа след смъртта на Божеството започнаха да се връщат към човешката си форма. Бяха объркани, измръзнали и… ъъ, съвсем голи.

— Сериозно?

— Да. Хълмовете около Баликов изведнъж се напълниха със стотици голи хора. Измръзването се очерта като проблем, но вече успяхме да ги съберем и да им раздадем дрехи. Ноор пита дали имате обяснение за случилото се.

— Това е един от любимите трикове на Юков, трик с масово действие — казва Шара. — Когато искал да скрие някого, той го превръщал в ято скорци. Предполагам, че за да спаси хората от наказанията на Колкан, Юков е прострял тази защита над тях — вместо да пострадат, те просто са се издигали в небесата като птичи ята. Как са загинали толкова много хора?

Питри се изкашля.

— Повечето са били затиснати от срутили се сгради, но останалите са загинали по време на евакуацията, която… която е приличала повече на масово бягство. Жертвите са били стъпкани от тълпата.

„Каква неутрална дума «жертви» — мисли си Шара. — И колко ли е приятно да си седиш на бюрото и да отмяташ човешкия живот като статистика.“