Робърт Бенет - Град на стълби

— Мога единствено да потвърдя, че никой не знае къде се намира Олвос, която понастоящем е единственото оцеляло Божество. Но нея никой не я виждал от близо хиляда години, а и не мисля, че тя би била заплаха за някого. Олвос не е показала никакъв интерес към човечеството след изчезването си, а е изчезнала много преди да се роди каджът.

— И… бихме искали също така да потвърдим, че силите, които употребихте под въздействието на философския камък, не могат да бъдат наподобени. Че това няма да се повтори.

— Тук не мога да съм толкова сигурна… Но не вярвам някой да го повтори. Континентът бавно, но сигурно се отърсва от Божественото, което означава, че философският камък ще дава достъп до все по-малко сила.

— И това е било достатъчно, така ли? По времето, когато Континентът е бил на върха? Гълташ шепа хапчета и се сдобиваш с богоподобна сила?

Шара се подсмихва.

— В случай че си забравил, Божеството едва не ме смаза като нахална муха щом привлякох вниманието му към себе си. Силите ми определено не бяха богоподобни. Но иначе, да, наистина е ставало по този начин. Има писмени свидетелства за жреци и дякони, които вземали големи количества философски камък и правели невиждани чудеса… и често малко по-късно умирали. — Плъзва ръка по челото си. — Откровено казано, почти им завиждам.

Питри се умълчава. После казва:

— Вестниците в Галадеш… Пишат, че сте ге…

— Недей — прекъсва го Шара.

— Но вие сте в центъра на…

— Не искам да слушам. Те представа си нямат какво означава това. Не трябва да празнуват, а да скърбят . Да, повечето загинали са континентали. Да, пак континентали бяха хората, които — объркани и подведени — освободиха своя континентален бог и го помолиха да ни нападне. Ала преди тази катастрофа многократно ме молиха Сейпур да помогне на Континента, по един или друг начин. Боя се, че вече е било твърде късно, когато тези молби стигнаха до мен. Но получих предупреждение, че това ще се случи, и вместо да взема мерки, предпочетох да се вслушам в политиката.

— Ноор твърдо е решил да помогне на оцелелите, главен дипломат. Сейпур ще помогне на Баликов да оцелее.

— Да оцелее — повтаря Шара и се потапя още малко във водата. — Да оцелее — и после какво?

Вода изпълва ушите ѝ и се плисва по лицето ѝ, ала въпреки това ѝ се струва, че чува гласа на Ефрем Пангуи — един мъртвец сред хилядите, но неговата смърт ще я преследва до края на дните ѝ, в това Шара е сигурна.

Три дни по-късно Шара обикаля съвземащия се град заедно с комисията, назначена от генерал Ноор. Бронираната кола тресе и занася по изровените улици, което е особено неприятно за Шара и нейното упорито главоболие. Носи тъмни очила, защото ярката светлина все още я дразни; лекарите са ѝ казали, че увредата може да се окаже постоянна. Шара е приела тази новина неочаквано леко. „Погледнах неща, които не бива да се виждат, и явно ще трябва да платя цената.“

— Уверявам ви, че това не е необходимо — казва генерал Ноор, настръхнал от неодобрение. — Държим нещата под контрол. А вие трябва да си почивате, главен дипломат Комейд.

— Като главен дипломат на Баликов — отговаря тя, — мой дълг е да се интересувам от добруването на поверения ми град. Ще ходя където си искам. А трябва да се погрижа и за някои неща от лично естество.

Видяното ѝ къса сърцето — родители и деца, целите бинтовани, полеви болници, препълнени с пациенти, сковани набързо бараки, редици дървени ковчези, някои от тях съвсем малки…

„Ако бях разкрила Волка по-рано — мисли си Шара, — всичко това можеше да не се случи.“

— Точно като при Примигването — казва тя. — След Примигването е било точно така.

— Предупредихме ви — тихо казва Ноор при един полеви лазарет, — че гледката няма да ви хареса.

— Това и сама го знаех — казва Шара. — Но съм длъжна да го видя.

— Има и светлина в тунела. Получаваме доста местна помощ. — Ноор сочи към отделение на полевата болница, където работят гологлави и боси континентали със светлооранжеви роби. — Тези хора обсадиха канцелариите ни и в много случаи взеха нещата в свои ръце. И нека кажа, че помощта им е безценна, истински дар. Дават ни глътка въздух, докато чакаме още помощ от Галадеш.

Една от олвоштанските монахини — ниска набита жена — се обръща към Шара и се покланя дълбоко.

Шара отвръща с поклон. И осъзнава, че плаче.

— Госпожо главен дипломат — казва Ноор стреснато. — Вие… Искате ли да ви върнем в посолството?

— Не, не — казва Шара. — Не, всичко е наред. — Отива при олвоштанката, покланя се и казва: — Благодаря ви от сърце за това, което правите.