Робърт Бенет - Град на стълби

Олвос я стрелва с презрителен поглед. „Не можеш ли сама да се сетиш?“

— Освен ако — казва Шара — твоите хора не са те помолили да си тръгнеш…

— Точно това направиха.

— Но защо?

— Е, аз си мислех, че съм се справила доста добре с тях — казва Олвос с нещо като гордост. Поглежда чашата на Шара. — Всичко ли успя да изпиеш?

— Ами… Да.

— Леле. — Олвос клати глава, цъка с език и ѝ налива още чай. — С толкова чай и кон от мъртвите можеш да върнеш. Както и да е… Ако гледаш съвестно на работата си — а ти, като един вид политик, вероятно разбираш какво имам предвид, — та, ако се справяш наистина добре, хората ти постепенно се научават да се справят и без теб. Много бързо установих, че не е редно да говоря на хората си отвисоко, а е по-добре да сляза при тях, да бъда с тях рамо до рамо, да им показвам как се прави едно или друго, вместо само да им го казвам. Подтикнах ги сами да постъпват по този начин помежду си, един към друг — че не им трябва книга с правила какво да правят и какво не, че е достатъчно да се водят от собствения си опит. И когато започнах да усещам онова… онази инерция в себе си, онези идеи, които ме дърпаха и тласкаха, заплашваха да ме повлекат със себе си и да повлекат всички останали заедно с мен… тогава се допитах до най-близките си последователи и те просто… — Олвос се усмихна доволно, злорадо дори, но и с някакви отломки от прежна изненада, — те просто казаха, че вече нямат нужда от мен.

— Шегуваш се.

— Не — казва Олвос. — Отношенията на човечеството с Божественото са отношения на взаимна изгода и в онзи момент ние заедно взехме решението да се разделим. Но еманципацията на човечеството, възприемането на определен светоглед, начин на мислене, който да следваш самостоятелно, без Божествени насоки… това не винаги дава добри резултати. — Клати глава. — Бедният Колкан… Той така и не разбра нито себе си, нито своите хора.

— Той ми говори — казва Шара. — Каза ми, че е разчитал на теб, в някаква степен.

— Да — тъжно казва Олвос. — С Колкан бяхме първите две Божества. Ние първи се досетихме как точно сработва системата. Но на Колкан винаги му беше някак по-трудно да ръководи своето представление. Склонен бе да се вслушва твърде много в хората си, позволи им да му казват какво да прави, а аз го гледах отдалече как сяда и ги слуша търпеливо… Както им казах, преди да си тръгна, всичко това щеше да свърши зле.

— Значи според теб Колкан не носи цялата отговорност за стореното от него?

Олвос сумти.

— Хората са странни, Шара Комейд. Те ценят наказанията, защото според тях наказанията са признание за значимостта на собствените им действия, за собствената им значимост. Така де, никой не те наказва за нещо незначително. Вземи колкаштаните например — те си мислят, че предназначението на света е да ги посрамва, да ги унижава, наказва и изкушава… Всичко се върти около тях , всичко! Да, светът е пълен с гадни неща, болезнени неща, но пък се върти само и единствено около тях! А Колкан просто им даде онова, което искаха.

— Това е… лудост.

— Не, това е суета . И аз гледах отстрани как същата тази суета насочва Божествата по пътеки, които щяха да доведат тях и народите им до разруха… суета, която аз предвидих и за която ги предупредих, но те предпочетоха да не ме чуят. Тази суета не е нещо ново, госпожице Комейд. И не е изчезнала само защото Божествата вече ги няма. Не, тя просто се премести другаде.

— В Сейпур, това имаш предвид, нали?

Олвос поклаща глава, но не става ясно дали това е знак за отрицание, или потвърждение.

— Сега обаче се намираме в повратен момент, повратна точка в историята, когато или ще се вслушаме в суетата си и ще продължим по същия път… или ще изберем една съвсем нова пътека.

— И си дошла при мен да ти помогна в това? — пита Шара.

— Е — отвръща Олвос, — не ти беше първият ми избор, но…

Нещо в огъня изпуква силно; литват искри, танцуват за кратко във въздуха, после угасват със съскане в разкаляната почва.

— Свързала си се с Ефрем, нали? — казва Шара.

— Да.

— Отишла си при него край реката, докато е рисувал, и сте разговаряли.

— Направих и доста повече — признава Олвос. — От време на време се намесвам, Шара Комейд. Е, може би това не е точната дума, „намесвам“… подбутвам нещата по-скоро. Що се отнася до Ефрем, на него му помогнах малко с проучването, подсказах му коя посока ще е най-плодотворна, наглеждах го от време на време.

— Ефрем би дал мило и драго да си поговори с теб, както го правя аз сега.