Робърт Бенет - Град на стълби

— Без съмнение. Той беше толкова умно, толкова състрадателно създание… Дълго време се надявах, че ще намери начин да отклони от себе си недоволството, което пораждаше с присъствието си. Но явно съм грешала. Излиза, че един толкова стар гняв може да бъде изкоренен единствено чрез насилие. Макар още да тая надежда, че рано или късно ще успеем да надмогнем това.

Шара допива втората си чаша чай и се сеща за нещо, което ѝ е направило впечатление, когато е прочела дневника на Ефрем за пръв път.

— Ти ли си оставила на бюрото му писмата на онзи войник? Познавах Ефрем и ми се стори много странно, че е могъл да пропусне нещо толкова важно.

Олвос кимва с изопнато лице.

— Аз бях. И това може да се окаже най-голямата ми грешка. Надявах се, че Ефрем ще долови колко опасни могат да са онези писма. Но не стана така. Вместо да запази информацията за себе си, той сметна, че трябва да я сподели с всички … Той не умееше да пази тайни, смяташе, че истината, цялата истина, трябва да бъде разгласена. Това беше най-голямата му добродетел и най-голямата му грешка.

— Но… кое в онези писма е било толкова важно? — пита Шара. — Черното олово?

Олвос оставя лулата си.

— Не, не. Е, това също, но… Нека те попитам нещо, госпожице Шара Комейд… Не си ли се питала как се е сдобил твоят прадядо с черното олово?

— Провел е опити върху домашния си джинифрит… нали така?

— Да, вярно е — казва Олвос. — И все пак шансовете да създаде подобен материал са пренебрежимо малки, не мислиш ли?

Шара търси отговора сред онова, което е запомнила от писмата, но не открива нищо.

— Не смяташ ли — бавно пита Олвос, — че създаването на черното олово прилича на чиста проба вълшебство ?

Думата размества едно камъче в ума на Шара и то цопва в морето на мислите ѝ.

Ефрем беше написал: „Не знаем много за каджа. Не знаем дори коя е била майка му.“

— А не всички са били способни да правят чудеса — добавя Олвос.

Лек вятър се заиграва с боровете, разгаря пламъците на огъня.

Из дневника на Ефрем: „Слугите джинифрити оправяли леглата на господарите си, сервирали им храна, вино… Не ми се мисли как биха реагирали хората, ако се разкрие, че каджът е бил обгрижван по такъв начин.“

Голяма цепеница се обръща в огъня като кит в океана.

От разговора ѝ с Юков: „Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце!“

Снежинки се сипят бавно и умират мълчаливо в пламъците.

— Благословените бяха герои, бяха легенди, Шара Комейд — тихо казва Олвос. — Деца с божествен произход, с които целият свят се съобразяваше.

Силен световъртеж затиска Шара.

— Ти… Твърдиш, че…

— Причината никой да не се сети коя е майката на каджа — замислено добавя Олвос — е, че никой никога не би повярвал на подобна догадка.

— Казваше се Лиша — тихо обяснява Олвос. — Като дете на Божество, тя сама по себе си беше доста силна. Ала беше и сладурана — добросърдечна, тиха, не твърде умна, но готова да помогне всекиму… и най-вече на баща си. — Дръпва силно от лулата си. — Жреците на Юков искаха да си осигурят подкрепа в Сейпур, защото именно сейпурската царевица и грозде осигуряваха благосъстоянието на Юкоштан. И така, Юков предложи да даде дъщеря си под наем — изразът явно не ѝ харесва, защото лицето ѝ се изкривява от отвращение, — за известно време на онзи сейпурски големец, който би им бил най-полезен за тази цел. В офертата нямаше нищо сексуално, не, щерката на Юков просто трябваше да служи на онзи тип. Ала скоро се случило нещо, което Юков не бил предвидил — Лиша и избраният сейпурец се влюбили. Пазели го в тайна. Тя останала при него като… прислужница . — Шара долавя студения гняв, който се надига у Олвос. — А когато тя родила, произходът на детето бил толкова опасен и толкова ужасен, че го скрили и от самото дете.

На Шара ѝ прилошава.

— Каджът — прошепва тя.

— Да. Баща му починал, когато детето било още малко. Така и не му казали, че божествената прислужница в къщата им била негова майка. Той, струва ми се, бил закърмен с омраза към Божественото, а майка му — понеже беше мекосърдечна и не твърде умна — не е искала да го разстройва. После се случило онова в Малидеш. — Нещо горещо пада в снега и угасва със съскане. Не е дошло от огъня, осъзнава Шара, а е гореща сълза, стекла се по лицето на Олвос. — И Авшакта си Комейд решил, че трябва да се направи нещо.

Олвос се опитва да продължи, но напразно.