Робърт Бенет - Град на стълби

Шара диша бавно.

— Мисля — казва тя, — че е време да се прибирам.

— Добре. — Олвос кимва и посочва между дърветата с лулата си. — Ако минеш през онази цепнатина, ще се озовеш в спалнята си. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш.

Шара се изправя и поглежда надолу към Олвос.

— Ще те видя ли някога пак?

— А искаш ли да ме видиш пак?

— Ами… всъщност би ми било приятно.

— Е… и двете знаем, че ако постъпиш, както аз мисля, че ще постъпиш, и ако успееш , пътят ти ще те отведе далече оттук. А аз не искам да напускам това място. Вече не казвам на последователите си какво да правят, но ми е приятно да ги държа под око. — Почуква с лулата по пръста си. — Но ако се върнеш някога, може и да ти разреша едно посещение.

— Добре — казва Шара. — Имам само още един въпрос.

— Да?

— Откъде се взехте?

— Аз?

— Ти и другите Божества, всички вие. Откъде дойдохте? Съществувате просто защото хората вярват, че съществувате? Или сте нещо… друго?

Олвос се замисля над въпроса ѝ, изглежда сериозна и тъжна.

— Не е толкова просто. — Цъква с език. — Божествата притежават странната способност да пренаписват реалността. Това знаеш ли го?

— Разбира се.

— Но не само вашата реалност. Не само реалността на народите ви, а и нашата собствена реалност. Всеки път, когато хората повярваха, че идвам от някое ново място, аз наистина идвах оттам и сякаш никога не бях идвала от друго. И не само това — забравях каква съм била преди, все едно никога не съм го знаела. — Поема си дъх. — Аз съм Олвос. Аз извадих горящия златен въглен на света от пламъците на собственото си сърце. Създадох звездите от собствените си сълзи, когато скърбях за слънцето през първата нощ. И се родих, когато всичкият мрак на света стана твърде тежък, изстърга сам в себе си и се появи искра, и тази искра бях аз. Само това знам. И нямам никаква представа какво съм била преди да науча тези неща. Опитвала съм се да разбера нещо за произхода си, търсила съм, но както знаеш, историята прилича на спирална стълба, която създава илюзията, че се изкачва нагоре, но всъщност не отива никъде.

— Да, но защо Сейпур така и не се сдоби със свой бог? Само заради лош късмет?

— Ти видя какво стана, Шара — казва Олвос. — Познаваш и историята. Наистина ли си сигурна, че за Сейпур липсата на бог е било проява на лош късмет? — Изправя се и целува Шара по челото. Устните ѝ са толкова топли, че почти парят. — Бих ти пожелала късмет, дете мое — казва тя. — Но ми се струва, че ще избереш сама да ковеш късмета си.

Шара се отдалечава от огъня и минава между двете дървета.

Поглежда през рамо да се сбогува, ала вижда само голата стена на спалнята си. Обръща се объркана и погледът ѝ попада върху леглото.

Присяда в края му и се замисля.

— Тюрин — шепне Шара. — Тюрин!

Малагеш изсумтява и отваря едва-едва едното си око.

— Морето ми е свидетел — казва дрезгаво. — Радвам се, че си дошла да ме видиш, но непременно ли трябваше да е в два през нощта?

Малагеш не е здравата и енергична жена, която Шара помни отпреди два дни — изгубила е много килограми оттогава, очите ѝ още са отекли и насинени. Лявата ѝ ръка свършва малко под лакътя със стегната превръзка от бял бинт. Малагеш вижда, че Шара гледа натам.

— Искрено се надявам — казва Малагеш и вдига чуканчето си, — че и без лява ръка ще мога да плувам в Джаврат. Важното е, че ръката, с която държа чашата, оцеля.

— Добре ли си?

— Добре съм. Ами ти, момиче? Изглеждаш… жива. Това е добре. Черните очила са, хм, е, да речем, че са интересни…

— Жива съм — казва Шара. — Тюрин, виж, аз… Иска ми се да не беше…

— Спести си го — прекъсва я Малагеш. — Тая реч, дето се каниш да ми я изнесеш, аз вече съм я изнасяла. И то на момчета и момичета, дето знаех, че няма да се върнат от боя. Жива съм. И толкоз по-добре. Вината не е твоя. Ако не друго, поне се сдобих с отлично основание да ме преместят оттук.

Шара се усмихва едва-едва.

— Ще ме преместят, нали ? Джаврат все още е в дневния ми ред… нали?

— Има много голям шанс да се случи, да — казва Шара.

— Това ми звучи като клауза за измъкване. А аз не помня да съм подписвала договор. Помня, че казах: „Ако направя това, ще уредиш да ме прехвърлят в Джаврат“, и помня, че ти рече: „Добре“. Ти нещо друго ли си спомняш?

— Обадих се тук-там в министерството, на служители средно ниво, които ми дължат услуга — казва Шара.

— И сега следва или „а“, или „но“…

— Така е. — Шара побутва очилата на носа си. — А аз се качвам на влак за Аханаштан след два часа. Утре отплавам за Галадеш.