Робърт Бенет - Град на стълби

— И? — Малагеш я стрелва с подозрение изпод вежди.

— Ако изчезна… не, нека говоря направо. Ако ме убият по време на пътуването или след като пристигна в Сейпур, то тогава само до няколко месеца ти ще бъдеш прехвърлена в Джаврат.

— Ако те какво ?

— Ако оцелея, от друга страна — продължава Шара, — то настоящата ситуация ще се промени драстично.

— Какво толкова ще се промени?

— Ами, министерството на външните работи например.

— И как ще се промени?

— Е, като за начало вероятно ще престане да съществува.

Някъде в болницата някой започва да кашля.

— Сигурна ли си, че не си си ударила нещо главата, докато…

— Мисля, че двете с теб вършехме едно и също, Тюрин — казва Шара. — Ти беше инструктирана да не се намесваш в делата на Баликов, така че нищо тук да не се промени. Аз, от своя страна, се месех постоянно в делата на Континента, но отново с цел нещата да си останат същите — Континентът да си остане все така отчайващо беден и цялата търговия да се насочва към Сейпур. „Да оставим Континента на Континента“ — цитира по памет Шара. — Което ще рече беден, див и изостанал.

— Не е нужно да ми цитираш официалната политика. Пропилях две десетилетия от живота си да я прилагам на практика. Е, казвай какво си намислила.

— Искам да променя това. А за да го променя, ми трябват съюзници на Континента — казва Шара.

— О, мамка му.

— Особено тук, в Баликов.

— О, мамка му .

— А кого другиго бих предпочела за свой съюзник, ако не генерал Тюрин Малагеш — казва Шара.

— Аз съм преди всичко губернатор, но военният ми чин е полковник.

— Ако оцелея и направя каквото съм намислила — казва Шара, — няма да е така.

Малагеш примигва и се изсмива кухо.

— Искаш да го играя първи лейтенант? Да бъда новата Сагреша? Вече ти казах, че не се интересувам от повишения. Искам да изляза от играта.

— А аз смятам да променя играта изцяло — казва Шара.

— О, в морето да се продъни… Ама ти сериозно ли говориш?

Шара си поема дълбоко въздух.

— Всъщност да. Не съм сигурна колко радикални промени мога да наложа, но смятам да се постарая и да наложа колкото се може повече. Миналата седмица министерството предаде Баликов. Предаде теб, Тюрин. Министерството се провали и хиляди загинаха.

— Ти… Ама ти наистина ли си мислиш, че може да успееш? Сериозно ли си вярваш, че не си, знам ли… — Малагеш се изсмива, — че това не е проява на някаква адски тъпа наивност от твоя страна?

Шара свива рамене.

— Миналата седмица убих Божество. В сравнение с това едно министерство едва ли би ме затруднило, не мислиш ли?

— Е, това ми звучи като много добър аргумент.

— Ще ми помогнеш ли, Тюрин? Ние с теб сме обучени за слуги и в продължение на години двете обслужвахме предимно политиката. Сега ти предлагам първата реална възможност наистина да служиш на народа си.

— Ох, мамка му… — Малагеш прокарва дясната си ръка по белезите на лицето си и мълчи замислено. — Е. Редно е да призная, че всичко това ми изглежда доста интересно.

— Надявах се да стигнеш до този извод.

— А и когато проверих за последно, генералската заплата беше два пъти по-висока от полковнишката…

Шара се усмихва.

— Достатъчно по-висока, за да прескачаш често-често до Джаврат.

Шара се промъква по болничния коридор към стаята на Зигруд.

„Така ли се съставят правителства? Като тормозиш болни хора посред нощ?“

Влиза в отделението и спира пред морето от легла — всяко със своя товар, някои от пациентите с гипсирани ръце и крака, други обинтовани целите, — и се пита с кой свой избор е докарала тези хора до болничното легло и дали е можело да бъде различно. Гласът на Зигруд се процежда през стената до нея:

— Чувам те, Шара. Ако ще влизаш, влизай.

Шара отваря вратата и влиза. Зигруд прилича на обинтована планина, цялата в шевове и тръбички; течности се вливат в него, други се изливат в различни торбички; гъст шев марширува от лявата вежда нагоре към линията на косата му; лявата му ноздра е сцепена, а лявата буза прилича на сурова пържола. Извън това несъмнено си е Зигруд.

— Как разбра, че съм аз? — пита тя.

— Стъпките ти са толкова леки, като на коте.

— Ще приема това като комплимент. — Присяда на леглото му. — Как си?

— Защо идваш чак сега?

— А на теб защо ти пука?

— Не трябва ли?

— Онзи Зигруд, когото познавам и когото наех преди десет години, не е от хората, на които им пука особено за каквото и да било. И не ми казвай, че досегът до смъртта те е накарал да погледнеш на живота по нов начин. Не ти е за пръв път, често се е случвало пред собствените ми очи, но досега никога не си се променял само защото си погледнал смъртта в очите.