Робърт Бенет - Град на стълби

— Значи е изтезавал собствената си майка — казва вместо нея Шара, — за да открие как се убиват Божества.

Олвос кимва мълчаливо.

— И макар сам да не подозирал какъв е произходът му, именно поради него, поради факта, че е Благословен, съумял да създаде нещо, с което да отхвърли господството на Континента.

— След като убил презряната си домашна прислужница, разбира се.

Шара затваря очи. Истината е толкова страшна, че едва не я сломява.

— Толкова отдавна живея с този товар — казва Олвос. — Можех само да намекна за това на господин Пангуи… но не съм го споделяла в прав текст с никого. Сега ми олекна, като го изрекох на глас. Олекна ми да споделя с някого какво се случи с милата ми дъщеря.

— Твоя дъщеря? Значи двамата с Юков?…

— Той беше изключително очарователен мъж — признава Олвос, — и макар да долавях лудостта в него, не устоях на чара му.

— Разбирам — казва Шара.

— Юков беше и умен освен това и бързо се сети как стоят нещата, когато каджът нахлу на Континента. Разбра, че благодарение на собствената си горделивост и арогантност е подписал смъртната присъда на Континента и на останалите Божества. Преди да се скрие при Колкан, последният му акт на отчаяние и горчивина бе да използва фамилиар и да уведоми страховития завоевател за истинския му произход.

— Ясно — казва Шара. — След като убил Юков, каджът изпаднал в дълбока депресия и буквално се пропил до смърт.

— Горчивината ражда горчивина — казва Олвос. — Срамът ражда срам.

— Каквото посееш, това ще пожънеш — казва Шара, — и каквото пожънеш, това ще посееш.

Олвос се усмихва.

— Ласкаеш ме с този цитат. — Усмивката ѝ се стопява. — Толкова отдавна живея с това знание… И през всичките тези години знаех, че равновесието на силите в този свят, в този храбър нов свят на политика и машини, се крепи на лъжи . Сейпур и Континентът се мразят взаимно, слепи за факта, че всеки от тях е продукт на другия. Мислят се за отделни, а са свързани неразривно. Когато се появи Ефрем, реших, че е време тайната да излезе на бял свят. Но ти си даваш сметка какво означава това… за теб, нали?

Шара чува ясно и гръмовно всеки свой дъх, всеки удар на сърцето си. Усеща пулса си в слепоочията и зад ушите.

— Да — казва тя отпаднало. — Означава, че аз и… и… и моето семейство…

Огънят е толкова горещ, че очите ѝ пресъхват.

— … имаме Божествено в себе си — довършва тя.

— Да.

— И сме олицетворение на онова, от което се страхува нашият народ.

— Да.

— Точно затова Колкан и Юков ме взеха за теб.

— Предполагам, да.

Шара плаче, не от скръб, а от ярост.

— Значи… значи всичко, което съм постигнала, е фалшиво?

— Фалшиво?

— Светът се съобразява с Благословените, нали така? Помага им да постигнат велики неща не заради уменията или силата на духа им, а заради произхода им. Нима нищо от постиженията ми не се… брои ?

Олвос дръпва от лулата си и казва:

— Не забравяй, че с всяко следващо поколение способностите на Благословените отслабват. Често в много голяма степен и много бързо. — Измерва Шара с поглед, очите ѝ блестят. — Би ли казала, че си имала лесен живот, госпожице Комейд?

Шара изтрива очите си.

— Н-не.

— Получавала ли си всичко, което поискаш?

Спомня си как Во пада на земята, блед и безжизнен.

— Не.

— Смяташ ли — пита Олвос, — че е възможно това скоро да се промени?

Шара клати глава. „Ако трябва да гадая — мисли си, — бих се хванала на бас, че в скоро време животът ми ще стане значително по-труден.“

— Ти не си Благословена, Шара Комейд — казва Олвос. — Макар да имаш далечна роднинска връзка с мен и с Юков, светът се държи с теб като с обикновен човек, тоест с пълно безразличие. Смятай се за късметлийка. Другите ти роднини обаче… Там нещата може и да стоят различно.

Студен вятър облизва тила на Шара.

Нещо изпуква силно в огъня и праща искри високо във въздуха.

— Разбирам — казва тя.

Олвос я наблюдава изпод клепачи, преценява я.

— Доста неща ти казах, Шара Комейд, информация, която малцина имат или подозират. Чудя се… какво смяташ да направиш с нея?

Гняв, съжаление, скръб и тъга се преплитат в ума на Шара, вият се и се гърчат като фойерверки и някъде под хаотичния им рисунък, под трескавите им и безплодни конвулсии, към повърхността се издига една идея.

Олвос кимва.

— Добре. Току-виж съм се оказала по-мъдра от очакваното. Божествата не винаги познават себе си; може би и ние сме само инструменти в ръцете на съдбата като всеки обикновен смъртен… и може би, когато спрях избора си на Ефрем, това е било просто стъпка в правилната посока, стъпка, която да ми доведе теб .