Лийси Харисън - Монстър Хай

— Значи това в колата е било само театър? — сърцето на Мелъди заблъска в гърдите й.

— До голяма степен — Кандис сви рамене с безразличие. — Ще си намеря приятели, където и да отида. Освен това тази година трябва да изкарам висок успех, ако искам да ме приемат в добър колеж, а всички знаем, че това няма как да стане в Калифорния.

Мелъди не беше съвсем сигурна как да реагира: дали да прегърне сестра си, или да я цапардоса. Но не можа да направи нито едното.

Кандис вече бе успяла да нахлузи чифт сандали на Глори с висока сребриста платформа и да притича обратно до прозореца.

— Така, готова ли си да се запознаеш със съседа?

— Кандис, недей! — призова я Мелъди, но сестра й вече се бореше с желязната дръжка. Да се опиташ да обуздаеш Кандис, беше също толкова безполезно, колкото и да спреш увеселително влакче, като махаш с ръце във въздуха насреща му.

— Ей, красавецо! — Кандис извика през прозореца, а после клекна и се скри.

Момчето се обърна и като засенчи очите си от слънцето с ръка, погледна нагоре. Кандис надигна глава и надникна.

— Не, не. Не става! — измърмори тя. — Твърде малък. Четири очи. Без загар. Твой е, ако го искаш.

На Мелъди й се прииска да изкрещи „Няма нужда да ми казваш кого мога или не мога да имам!“, но голото до кръста момче, с очила с черни рамки и гъста чорлава кафява коса се взираше в нея. Всичко, което можеше да направи, бе и тя да се взира в него и да се пита какъв ли бе цветът на очите му.

Той й помаха свенливо, но Мелъди стоеше като препарирана. Тъкмо така можеше да си помисли, че е една от онези картонени фигури в естествен ръст, дето стоят във фоайетата на киносалоните, а не стеснително момиче, на което му идваше да изрита едно хубаво сестра си по дупето.

— Ох! — нададе вой Кандис и се хвана за дупето.

Мелъди се отдръпна от прозореца и прошепна ядно:

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Ти пък все едно щеше да направиш нещо — синьо-зелените очи на Кандис се разшириха от съзнанието за собствената й правота.

— Че защо трябва да правя нещо? Аз дори не го познавам! — Мелъди се облегна на неравната дървена стена и отпусна глава в ръцете си.

— Е, и?

— Е, и! Писна ми хората да ме взимат за някой мутант. Знам, че ти това не го разбираш, но…

— Хайде, стига с това! Вече не си Камилъди. Сега си красиво момиче и можеш да имаш красиви момчета с тен и добро зрение, а не някакви си задръстени поливачи на цветя! — Тя затвори прозореца. — Никога ли не ти се е искало да използваш устните си и за друго, освен като предпазен щит за зъбния фурнир?

Мелъди усети познато смъдене в очите. Гърлото й пресъхна. Устата й потръпна. Очите й пламнаха. И тогава, тогава сълзите бликнаха като малки солени гейзери. Ядосваше се, задето Кандис смяташе, че никога не бе целувала момче. Но как да убеди едно седемнайсетгодишно момиче с по-добър улов и от най-опитния рибар на шарани, че Ранди, касиерът от Starbucks (известен още като Старпъпкис заради белезите от пъпки по лицето му) целуваше просто вълшебно? Нямаше как.

— Не разбираш ли, че не е толкова просто? — Мелъди криеше мокрото си от сълзи лице. — Красотата е твойта мечта. Моята беше да пея. А сега, край на всичко.

— Ами поживей малко с моята! — С един замах Кандис нанесе гланц върху устните си. — Едно е сигурно: по-забавно ще е, отколкото да се самосъжаляваш.

Как ли би могла Мелъди да обясни на Кандис чувствата, които я терзаеха, когато тя самата не ги разбираше съвсем?

— Моята красота не е естествена, Кандис. Създадена е от човек. Това дори не съм аз.

Кандис завъртя очи с досада.

— Как щеше да се чувстваш, ако изкараш шестица на тест, на който си преписала от някой друг? — попита Мелъди, сменяйки подхода.

— Зависи дали са ме хванали.

Мелъди вдигна глава и се засмя. Голямо балонче се изду навън от носа й и тя побърза да го отрие в дънките, преди Кандис да я види.

— Мислиш твърде много за тези неща — Кандис наметна чантата си през рамо и погледна в деколтето си. — Коко, Клои, изглеждате прекрасно.

Тя протегна ръка и изправи Мелъди на крака.

— Време е да покажем на добрите душици в Салем какво значи мода — и след като хвърли бърз, но щателен поглед към сивата тениска Hanes на Мелъди с петната от пот по нея и провисналите дънки, добави: — Само ме остави аз да говоря.

— Както винаги — въздъхна Мелъди.

Франки скочи на босите си крака и затанцува под ритъма на Лейди Гага, който все още беше в главата й.