Лийси Харисън: Монстър Хай

— Умирам!

— Сериозно? — Мелъди затича нагоре по дървеното стълбище в средата на къщата. Харесваше й да усеща неравностите под черните си кецове Converse. Всяко стъпало имаше своя индивидуалност. Това не беше празник на симетрията, единството и съвършенството на Бевърли Хилс. Беше тъкмо обратното. Всяко дърво в къщата имаше свой облик, свои черти. Всяко беше неповторимо. Всички бяха несъвършени. И все пак всяко едно прилягаше точно на другото и заедно изграждаха цялото. Може би това беше типично за региона. Може би салемчаните (салемзиите? Салеменците?) славеха неповторимото във всеки облик, индивидуалните черти. И ако това беше така, то значи и учениците в „Мърстон Хай“ също щяха да ценят различното. Тази мисъл я изпълни със силна надежда и тя се затича нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Като се качи, Мелъди разкопча черното си яке и го преметна на парапета. Под мишниците й сивата тениска бе мокра, а по челото й бяха избили ситни капчици пот.

— Умирам. Много е фуего 9 9 Fuego (исп.) — огън. — Б.пр. тук — Кандис изникна от стаята вляво само по черен сутиен и дънки. — Тук ли е адски горещо, или аз не мога да понеса промяната? Коко и Клои започнаха да се спаружват.

— Канди, облечи това — Мелъди хвърли към нея якето си.

— Защо? — попита тя, докато небрежно изучаваше пъпа си. — Прозорците ни са с тъмни стъкла. Няма кой да ме види.

— Ами носачите? — отвърна рязко Мелъди.

Кандис мигновено притисна якето към гърдите си и надникна над парапета.

— Това място е малко особено, какво ще кажеш? — а червенината заля цялото й лице чак до морскосините й очи, придавайки им пъстроцветно сияние.

— Цялата къща е особена — прошепна Мелъди. — Ще кажа, че ми харесва.

— Харесва ти, защото ти си особена — Кандис захвърли якето през парапета и бавно влезе в онова, което несъмнено беше по-голямата стая. Зад нея русата й коса наперено се разлюля, сякаш помахваше за довиждане.

— Някой да си е изгубил горнището? — провикна се един от носачите отдолу, преметнал якето през рамото си като яка от черна лисица.

— Ъъ, да, извинете. Можете да го оставите на стълбите — и Мелъди забърза към свободната стая, за да не би случайно момчето да си помисли, че го харесва.

Тя огледа тясната стаичка: дървени стени, нисък таван с дълбоки ивици, подобни на следи от нокти, малък тъмен прозорец, който гледаше към каменната ограда на съседите. От вътрешността на гардероба се носеше мирис на кедрово дърво. В стаята сигурно беше близо петстотин градуса. Някой агент по недвижимите имоти, стига да не се страхуваше да излъже, би я нарекъл „уютна“.

— Бива си го килерчето ти — пошегува се Кандис от вратата, все още само по сутиен.

— Бива си я шегичката ти — парира Мелъди. — И пак предпочитам да остана тук.

— Добре — Кандис завъртя очи. — Но не мога да не те подразня поне малко. Ела да видиш будоара ми.

Мелъди последва сестра си покрай тясната баня в просторната и светла стая, която имаше ниша в стената за бюро, три широки гардероба и голям прозорец с тъмно стъкло, който гледаше към Радклиф Уей. Можеха и двете да спят там и пак щеше да остане място за егото на Кандис.

— Супер! — измънка Мелъди, като се стараеше да прикрие нотките на завист в гласа си. — Хей, искаш ли да се разходим в града и да си вземем нещо за хапване? Умирам от глад.

— Само след като си признаеш, че стаята ми е страхотна, а ти умираш от яд! — Кандис скръсти ръце върху Коко и Клои.

— Как ли пък не!

Кандис се извърна към прозореца в знак на протест:

— Ами сега? — и тя духна по стъклото и нарисува с пръста си сърце.

Мелъди отвърна предпазливо:

— Това да не е капан?

— Ще ти се — отвърна Кандис, докато изучаваше голото до кръста момче в градината отсреща.

Той поливаше жълтите рози пред бялата вила и държеше маркуча, като че ли беше меч. Мускулите на гърба му се издуваха всеки път, когато замахваше, сякаш за да нанесе удар. Износените му дънки се бяха свлекли и откриваха ластика на раирани боксери.

— Как мислиш, дали това е градинарят, или пък живее там? — обади се Мелъди.

— Не е градинарят — отвърна Кандис уверено. — Ако беше той, щеше да има тен. Завържи ме.

— А?

Като се извърна, Мелъди видя сестра си изтупана в гащеризон Missoni на лилави, черни и сребристи зигзагообразни шарки, с презрамки зад врата й.

— Откъде го изрови това? — Мелъди върза безупречна фльонга на врата й. — Кашоните с дрехите са още в камиона.

— Знаех, че мама ще ми го подари, ако продължа да се оплаквам, затова преди да тръгнем, тайно го мушнах в чантата си.