Лийси Харисън: Монстър Хай

— Значи нямаш нищо против училището? — Вивека потръпна с тънките си черни мигли, без да може да повярва.

Франки размаха ръце над главата си и се завъртя:

— Нямам! Ще си намеря приятели, ще се запозная с момчета, ще обядвам в стола, ще излизам навън и…

— Чакай малко! — прекъсна я Виктор, сериозен като химическо уравнение. — Нещата не са така прости.

— Прав си! — Франки се спусна към светлосиния гардероб, на който с розов спрей пишеше ПОЛИ И РОКЛИ. — Какво да облека?

— Това — Виктор се наведе, сложи чантата до краката й и се отдръпна бързо, сякаш предлагаше салата от марули на прегладнял лъв.

Тозчас Франки смени курса и се насочи към чантата. Естествено, че родителите й се бяха погрижили да й купят нови дрехи за първия учебен ден. „Дали са ми купили плисираната минипола с черния кашмирен потник? О, дано да е плисираната пола с черния кашмирен потник. О, даноданоданоданодано!“

Тя отвори ципа на чантата и бръкна вътре, опипвайки за меките презрамки и гигантската безопасна игла на полата.

— Ох! — Франки отдръпна ръката си, сякаш нещо я бе ухапало. — Какво има вътре? — попита уплашена от допира с острия предмет.

— Това е вълнен костюм — Вивека събра косите си и ги преметна през рамо.

— Много боцка. Като игла.

— Приятен е — настоя Вивека. — Пробвай го!

Франки обърна чантата наопаки, за да избегне нов допир с боцкащата дреха. На пода изпадна шоколадовокафява чантичка за гримове.

— А това?

— Грим — обяви Вивека.

— От Sephora ли е? — попита Франки с надежда. Родителите й все още можеха да компенсират разочарованието й.

— Не — Виктор прокара ръка през грижливо сресаната си и пригладена с брилянтин коса. — От Ню Йорк е. Казва се Fierce & Flawless и е чудесен професионален грим, направен да издържа и под най-ярките прожектори на Бродуей. И въпреки това, не е толкова тежък — Виктор извади от чантата един тампон, напоен със сапун, и потърка ръката си. На тампона се появи розово-жълто петно, а на ръката му — зелена линия.

Франки ахна:

— Кожата ти е зелена!

— Също и моята — Вивека потърка лицето си и там се появи подобна черта.

— Не е за вярване! — ръцете на Франки пуснаха искри. — Винаги ли сте били зелени?

Те кимнаха важно.

— А защо го криете?

— Защото — Виктор отри пръст в анцуга си — живеем в свят на нормита. И мнозина сред тях се страхуват от всички, които изглеждат различно.

— Различно от кого? — зачуди се Франки гласно.

Виктор сведе поглед:

— Различно от тях.

— Ние сме част от много особена група, наследници на онези, които нормитата наричат чудовища — поясни Вивека. — Но ние предпочитаме да се наричаме РАД.

— Регистрирани алдехидни дегенерати — додаде Виктор.

Франки посегна към шевовете на врата си.

— Не ги дърпай! — в един глас извикаха и двамата.

Франки отпусна ръка и въздъхна. — Винаги ли е било така?

— Не, не винаги — Виктор се изправи и закрачи из стаята. — И нашата история, както и тази на много други, е изпълнена с периоди на гонения и преследване. Но когато най-сетне Средните векове останали назад в миналото, нашите заживели открито сред нормитата. Работели заедно, живеели заедно, влюбвали се един в друг. Но през 20-те и 30-те години на XX век това се промени.

— Защо? — Франки се покатери на канапето и се сгуши до Вивека. Ароматът на лосиона от гардения, който тялото на майка й излъчваше, я успокои.

— Филмите на ужасите добиха популярност. Избираха РАД за ролите в какви ли не филми: „Дракула“, „Фантомът от операта“, „Доктор Джекил и Мистър Хайд“. А онези, които не ги биваше за актьори…

— Като прадядо ти Вик — пошегува се Вивека.

— Да, като добрия стар Виктор Франкенщайн — и той се засмя при спомена за дядо си, — който не можеше да си научи репликите, и ако трябва да съм честен, беше доста скован. Затова дадоха ролята му на едно норми, Борис Карлоф 10 10 Псевдоним на Уилям Хенри Прат — британски актьор, роден в края на XIX век. Прочува се с ролята си на чудовището на Франкенщайн в едноименната филмова поредица. — Б.пр. .

— Звучи забавно — Франки уви пръст около копринения колан на халата си, мечтаейки да бе живяла в онези времена.

— Да, беше — Виктор спря да крачи и я погледна в очите, а усмивката му посърна, — докато не пуснаха филмите по кината.

— Защо?

— Защото в тях нас ни обрисуваха като ужасни, зли и кръвожадни врагове на хората — Виктор продължи да крачи. — Децата на нормитата пищяха от ужас, щом ни зърнеха. Родителите им спряха да ни канят на гости. Всички отказваха да работят с нас. За един миг се превърнахме в изгнаници. РАД станаха жертви на насилие и вандализъм. Бе дошъл краят на спокойния ни живот.