Лийси Харисън - Монстър Хай

— Ммм, надушвам кино наблизо — рече Мелъди, вдишвайки въздуха, в който се носеше аромат на пуканки и хотдог.

— Може и да смалиш носа на Камилъди, но не може да смалиш Камилъди, всичко надушва, ей — пошегува се Кандис.

— Много смешно! — Мелъди завъртя очи.

— Там е работата, че не е! — изпуфтя Кандис. — Изобщо не е смешно. Направо е кошмарно. Чуй! — тя посочи към въртележката. Страховити звуци от орган, които бяха задължителни за филмите на ужасите и сцените с клоуни психари, им се присмиваха със заплашително игривата си мелодия.

— Единственият човек над осем и под четирийсет е онова момче ей там — Кандис посочи към самотното момче, което седеше на една дървена пейка. — И ми се струва, че плаче.

Раменете му бяха превити, а главата — приведена над скицник. Той вдигаше очи, за да хвърли бърз поглед към въртележката, а после продължаваше да драска.

Мелъди усети как се изпотява под мишниците, щом тялото й го позна преди ума й.

— Да се махаме оттук — тя задърпа Кандис за ръката. Но бе твърде късно. Устните на сестра й се извиха с доволство, а платформите на обувките й се застопориха още по-здраво на паважа, осеян с дъвки.

— Това не е ли…

— Не, не е! Хайде да тръгваме! — Мелъди я затегли още по-силно. — Мисля, че видях магазин на Bloomingdale по пътя. Хайде, тръгвай!

— Да, той е — Кандис повлече Мелъди към момчето и цялата сияеща, извика: — Ей, съседе!

Момчето повдигна глава и отметна един къдрав кичур кафява коса от лицето си. Стомахът на Мелъди се сви. Отблизо бе още по-сладък.

Дебели черни очила обграждаха искрящите му очи с цвят на лешник, така че те напомняха снимки на светкавици на фона на черно небе, поставени в рамки. Приличаше на супермен, преоблечен като зубър.

— Помниш сестра ми, беше вчера на прозореца, нали? — попита Кандис някак отмъстително, сякаш Мелъди имаше вина, задето „Ривърфронт“ се бе оказал пълна дупка.

— Ъъъ, здрасти, ъъъ… аз съм Мелъди — успя да каже тя, а страните й пламнаха.

— Джаксън — той сведе очи.

Кандис подръпна яката на бялата му тениска.

— За малко да не те познаем облечен.

Джаксън се усмихна притеснено, без да отмества очи от рисунката.

— Знаеш ли, че си зубер готин — изгука Кандис на някакъв странен език, събирайки в едно „супер“ и „зубър“. — Някакъв шанс да имаш по-голям брат с добро зрение или поне с лещи?

— Не — чистата светла кожа на Джаксън почервеня. — Сам съм.

Мелъди притисна ръце към тялото си, за да скрие петната от пот и попита:

— Какво рисуваш? — едва ли това бе най-умният въпрос на света, но пък беше по-добре от всичко, което можеше да се очаква от Кандис.

Джаксън погледна към скицника, сякаш го виждаше за пръв път:

— Въртележката. Нали знаеш, докато се върти…

Мелъди огледа внимателно цапаницата от пастели. Сред неясните цветни линии се виждаха фините очертания на кончета и деца. Картината оставяше чувството за нещо почти неосезаемо, неуловимо, подобно на сън, който на другия ден ту изплува в съзнанието, ту изчезва.

— Много е добра — каза тя съвсем искрено. — Откога рисуваш?

Джаксън сви рамене:

— От около половин час. Чакам майка ми. Тя има среща наблизо и…

Мелъди се засмя:

— Не, питам откога рисуваш изобщо, т.е. като хоби.

— О! — Джаксън прокара ръка през косата си. Игривите кичури като смъмрени непослушни котета се върнаха отново по местата. — От няколко години.

— Добре — Мелъди кимна.

— Да — Джаксън кимна в отговор.

— Супер — Мелъди кимна втори път.

— Благодаря ти — кимна Джаксън в отговор.

— За нищо — Мелъди кимна.

Звуците на органа, които идваха от въртележката, ненадейно се усилиха, сякаш им се притекоха на помощ, за да ги избавят от скования разговор и кимането с глава.

— А вие откъде сте? — обърна се Джаксън към Кандис, оглеждайки необичайното й облекло.

— От Бевърли Хилс — рече тя, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Преместихме се, защото имам астма — осведоми го Мелъди.

— Много секси, Мел — въздъхна Кандис и се предаде.

— Е, поне е истина.

Изопнатите черти на Джаксън се отпуснаха в спокойна усмивка. Сякаш откровението на Мелъди бе поканило куража му да потанцуват заедно и той бе казал „да“.

— А случайно да си чувал за „Мърстон Хай“? — думите й се погрижиха за музиката.

— О, да — той се плъзна по пейката, за да й направи място. — Аз уча там.

Мелъди седна с ръце, плътно притиснати до тялото.

— В кой клас си?

Изправена над тях, Кандис пишеше съобщение на телефона си.