Хари Харисън - Стоманеният плъх

Когато вратата на офиса внезапно се отвори, разбрах, че играта е приключила. Това беше изгодна далавера, но краят й беше настъпил. Посрещнах влизащия полицай в креслото, изобразявайки на лицето си щастлива усмивка. Той вървеше с твърда походка и обикновения за всички копои мрачен израз на лицето. А също и отсъствие на хумор. Още преди да отвори уста, вече знаех какво ще каже.

„Джеймс Боливар ди Грийс, арестувам ви по обвинение в…“ Чаках думата „обвинение“, именно тази дума. Когато той я произнесе, натиснах копчето, съединено със заряда черен барут от патрона. Зарядът се взриви — и тритонният сейф рухна върху главата на полицая. Когато облакът прах, отломъци и мазилка се вдигна, видях само една слабо помръдваща ръка. Тя се движеше дотогава, докато не фиксира показалеца си срещу мен.

Гласът му беше малко приглушен от сейфа и звучеше досадно ясно. Той заръмжа:

— „…по обвинение в нелегално пребиваване на планетата, кражба, съучастничество…“ — той говореше и говореше монотонно. Беше безкраен списък, но всичко това го бях чувал вече по-рано. Преместих всички пари от чекмеджето на бюрото в чантата. Списъкът завърши с ново обвинение и имах щастието да чуя как в гласа му прозвучаха нотки на обида.

— „…към всичко това се прибавя и обвинение в нападение на полицейски робот. Това е безсмислено, тъй като мозъкът и гърлото ми са бронирани, а в следната ми секция…“

— Това, което знам съвсем точно, Хорж, е че малкият двустранен предавател е разположен на темето ти, а на мен така ми се искаше в дадения момент да се обърнеш към приятелите си.

Един силен ритник отвори тайната врата в стената, откри се достъп до стъпалата. Когато заобикалях купчината паднала мазилка, пръстите на робота се протегнаха към крака ми, но аз очаквах това и не му стигнаха няколко дюйма. През живота си много пъти съм се срещал с полицаи роботи и отлично знаех, че те са практически неразрушими. Можете да го биете отгоре, да го подронвате отдолу, а той се мъкне след вас, придърпвайки тялото си, ако му е останал цял поне един пръст, и непрекъснато ви залива със захаросан морал. Ето това ставаше и сега. Той разнищваше целия ми престъпен живот и цената на дълга ми към обществото и тям подобни. Чувах ехото от гласа му на площадката на стълбите дори когато вече стигнах мазето.

Сега всяка секунда беше ценна. Имах около три секунди, докато се залепят за мене и не повече от минута и осем секунди, за да напусна зданието. Още един ритник — и се отвори проход към стая без надпис и номер.

Нито един от роботите не погледна как се спуснах надолу, и бих се учудил невероятно много, ако това беше иначе. Всички те са от остарелия М-тип, годни само за проста, еднообразна работа. Абсолютно все едно им беше защо махат етикетите от пълните консервени кутии и какво се намира на другия край на конвейера, който доставяше тези кутии през стената. Те не вдигнаха поглед дори тогава, когато отворих вратата, която никога не бе отваряна, водеща отвъд стената. Не я затворих, тъй като сега тайните вече нямаха никакъв смисъл.

Вървейки покрай гърмящия конвейер, минах през грубата дупка, която бях пробил в стената на правителствените складове. И конвейера бях направил сам, и дупката — нелегално, разбира се.

Към склада водеше още една врата, автотоварачът деловито слагаше консерви на лентата на конвейера, изгребвайки ги от огромен контейнер. С микромозъка си той дори не приличаше и на робот. Заобиколих го и продължих по-нататък по прохода. Звуците на продоволствената ми дейност замираха зад гърба ми. Усмихнах се на няколко приятни спомена.

Това беше един от моите малки трикове. На ниска цена наех един склад, който бе залепен за правителствените складове. Обикновена дупка в стената — и получих достъп до цял асортимент от разнообразни трайни стоки, които, както ми беше известно, в такива големи складове не са били докосвани с месеци, а дори и с години. Не бяха докосвани, разбира се, докато ме нямаше.

След пробиването на дупката направих конвейера, всичко останало бе въпрос на техника. Наех роботи да отлепват старите етикети и да лепят нови, които отпечатвах аз. Асортиментът ми беше най-добрият, а цените естествено много ниски. Можех да си позволя да продавам по-евтино от конкурентите и по такъв начин да получавам значителна печалба. Местните търговци бързо разбраха изгодата си и имах поръчки за месеци напред. Това беше отлична операция и тя можеше да продължи още дълго.