Хари Харисън: Стоманеният плъх спасява света

— Джеймс Боливар ди Грийс, вие сте мошеник — каза Инскин. От гърлото му излитаха някакви съвсем животински звуци и той злобно размахваше пред мен папка с документи. Това ставаше в неговия кабинет, аз стоях, подпрял се на стелажите — жива картина на оскърбената невинност.

— Не съм виновен. Всичко е една хладно пресметната лъжа — скимтях аз. Точно зад мен се намираше табакера за пури и само с гърба си, без помощта на ръцете, напипвах ключалката й — майстор съм на такива неща.

— Мошеничество, лъжа, все по-лошо и по-лошо. Все още постъпват докладни за вас. Лъгали сте собствената си организация, нашия Специален Корпус, другарите си…

— И все пак не! — извиках аз, а през това време бързо отворих ключалката.

— Не напразно са ви нарекли Хлъзгавия Джим!

— Но това е само детски прякор. Когато майка ми ме е къпала като малък, съм й се струвал много хлъзгав.

През това време табакерата се отвори и вдъхнах с нос най-ароматната миризма.

— Знаете ли колко сте откраднали? — лицето му се зачерви, а очите му изскочиха от орбитите си. Всичко това не беше особено симпатично.

— Аз, да съм откраднал? По-добре да умра! — трогателно възкликнах, като заедно с това незабелязано отмъкнах шепа дяволски скъпи пури, предназначени за много важни персони. По-добре сам да си ги изпуша, така ще е по-правилно. Трябва да си призная, че отделях повече внимание на кражбата на тютюна, отколкото на отегчителните упреци на Инскин, така че не забелязах веднага промяната в гласа му. Изведнъж разбрах, че едва чувам думите му — не че особено много исках да ги чуя. Той дори шепнеше — впечатлението беше такова, сякаш са ампутирали в гърлото му регулатора за височината на тоновете.

— Говори по-високо, Инскин — казах аз твърдо. — Или те е срам за клеветите ти?

Отдръпнах се от шкафа и се обърнах с профил към Инскин, за да не види случайно как пъхам в джоба си шепа редки пури с цена не по-малко от стотина кредита. Той продължаваше да мърмори неясно, без да ми обръща внимание, и беззвучно да мърда устни.

— Не си ли добре?

В гласа ми имаше малко истинска загриженост, защото сега той изглеждаше съвсем зле. Дори когато промених мястото си, той не обърна глава и беззвучно мърдайки устни, продължаваше да гледа натам, където стоях преди. Беше много блед. Присвих очи и го погледнах.

Изобщо не беше бледен. Прозрачен. През главата му започна да се вижда отчетливо облегалката на стола.

— Престани! — закрещях аз, но той изобщо не ме чу. — Що за шеги са това? Обемни проекции, за да ме направиш на глупак? Въобще не се опитвай! Хлъзгавия Джим не е от тези, които могат да бъдат излъгани, ха-ха!

Минах бързо през стаята, протегнах ръка и посегнах с показалец към челото му. Преодолявайки слабото съпротивление, пръстът ми влезе вътре, а той като че ли изобщо не забеляза. Едва когато махнах ръката си, се чу слабо изпукване и Инскин изчезна напълно. Остана само папката с документи — лишена от опора, тя падна на стола.

— Брррр! — изръмжах аз нещо нечленоразделно. След това се наведох и започнах да търся под масата скрития проектор, но в този момент се раздаде противен трясък и вратата на кабинета излетя от пантите си.

Е, от такива неща вече разбирах. Все още на четири крака, обърнах се бързо и успях да посрещна първия влязъл. Реброто на дланта ми се вряза в гърлото му, право под противогаза. Човекът изскимтя и падна като подкосен. Но след него нахълта още много народ в същите маски и бели престилки, с малки черни раници на гърба. Част от тях бяха без оръжие, а останалите размахваха импровизирани тояги. Всичко изглеждаше доста необичайно. Превъзхождащите сили на противника ме притиснаха до стената, но все пак успях да изритам един, а от друг се отървах с удар в слънчевия сплит. После се опрях с гръб в стената, а те се нахвърлиха върху мен вкупом. Ударих един по тила, той падна… и се разтопи, преди да стигне пода.

Вече ставаше интересно… Броят на хората в стаята започна бързо да намалява, когато някои от тези, които събарях, изчезваха. Беше страхотно и това можеше да изравни шансовете ни, ако сякаш направо от въздуха не изникваха все нови и нови хора. Опитах се да се промъкна към вратата, но този номер не мина. После получих удар с тояга по главата, който изби остатъците от съобразителността ми.

След това всичко започна да прилича на бой под вода. Повалих още няколко, но вече го правех без желание. Хванаха ме за ръцете и ме повлякоха вън от стаята. Подърпах се малко и яко ги ругах на половин дузина езици, но естествено без полза. Те ме измъкнаха от стаята към чакащия асансьор. Някой вдигна газовия си балон и колкото и да се опитвах да извърна глава, струя газ попадна право в лицето ми.