Хари Харисън: Стоманеният плъх спасява света

Накрая до съзнанието ми достигна звук, подобен на бръмчене на насекомо. Но на такава височина не можеше да има насекоми. Щях да помисля за това и по-рано, ако вниманието ми не бе приковано към пейзажа долу. Точно в този момент бръмченето прерасна в рев, обърнах се и погледнах през рамо. Долната ми челюст увисна. Зад прозрачните стъкла на кълбовидна летателна машина, поддържана във въздуха от допотопен въздушен винт, седеше човек, на чието лице беше изписано същото изумление, както и на моето. Прехвърлих контролера на китката си на „нагоре“ и се плъзнах назад, под защитата на облаците. Неудачно начало. Пилотът успя добре да ме разгледа, макар да оставаше шанс просто да не е повярвал на очите си. Но той повярва. В този век средствата за връзка вероятно са били развити отлично, както и боеготовността на армията или страхът, защото не минаха и няколко минути, когато чух долу грохота на мощни реактивни машини. Те покръжиха малко, гърмейки и виейки, а една даже мина през облака. Успях да видя сребристата стреловидна фигура, след това тя отлетя, оставяйки след себе си кипящи облаци. Време бе да изчезвам. Хоризонталното управление на гравитатора не е много съвършено, но все пак тръгнах в обратна посока през облаците, за да се махна колкото може по-далеч от тези апарати. Не ги чувах повече и изчаках известно време, преди да рискувам да се спусна малко по-ниско от границата на облаците. Във всички направления — нищо… Затворих забралото и изключих гравитатора.

Свободното падане не можеше да отнеме много време, но изглеждаше дяволски дълго. Посетиха ме неприятни видения на щракащи детектори, бръмчащи, смилащи информацията компютри, движещи се на металически палци цеви и с рев носещи се към мен военни машини. Докато падах, се обръщах и си отварях очите на всички страни в търсене на блестящ метал.

Нищо такова нямаше. Наоколо лениво прелитаха само някакви големи бели птици. Когато преминах покрай тях, те се обърнаха и рязко закрещяха. Виждайки долу синьото огледало на езеро, насочих гравитатора към него. Ако имаше преследване, ще мога да се гмурна под водата и да се скрия от полезрението на детекторите им. Вече под нивото на обкръжаващите ме хълмове и виждайки, че водата се приближава направо отвратително бързо, дръпнах лоста. В тялото ми дълбоко се впиха каишите на скафандъра, претръпнах целият и застенах. Гравитаторът зад гърба ми се загря опасно и аз се изпотих, наистина, по съвсем друга причина. Водата вече беше много близо, а при такава скорост тя можеше да се окаже твърда като стомана.

Когато накрая спрях, краката ми бяха вече във водата. В края на краищата не бе лошо приземяване. Когато се вдигнах малко над повърхността на водата, преследване все още нямаше. Бавно се насочих към сивите скали, които се спускаха отвесно към езерото на другия бряг. Когато отново отворих шлема, въздухът беше хубав. Всичко наоколо бе тихо. Нито гласове, нито грохот на коли, никакви признаци на човешки живот. Прелитайки по-близо до брега, чух шума на вятъра в листата, но само това. Прекрасно, точно такова местенце ми е нужно на първо време. Сивите скали се оказаха монолитна каменна стена, висока и недостъпна. Плъзнах се покрай повърхността й, докато не намерих корниз, достатъчно широк, за да седна на него. Чудесно бе да седиш.

— Отдавна не ми се е случвало да сядам — казах аз на глас, радвайки се на звуците, излизащи от гласните ми струни. „Да — напомни ми подсъзнанието, — приблизително 33 хиляди години.“

Отново се натъжих — прииска ми се да пийна. Но именно този важен продукт забравих да взема със себе си. Грешка, която трябваше да поправя на първо място. При изключено захранване скафандърът започна да се нагрява на слънцето и го свалих, разполагайки цялото снаряжение по скалата, по-далеч от края.

А сега какво? Чух трещене в джоба си и извадих от него шепа скъпи, но уви, счупени пури. Трагедия! По някакво чудо една се оказа цяла. Тогава отхапах крайчето, запалих и дълбоко поех дима. Просто чудо! Попуших малко, размахвайки крака над пропастта, и самообладанието ми достигна обичайното, съвършено несъкрушимо ниво. В езерото подскочи риба, някакви малки птички пееха по дърветата. Започнах да обмислям следващия етап. Необходимо ми бе скривалище, но колкото повече го търся, толкова по-големи са шансовете да бъда открит. Защо да не остана тук?

Сред различните боклуци, с които ме накичиха в последната минута, имаше лабораторен инструмент, наречен „масер“. В този момент започнах бързо да възразявам, но ми го окачиха на кръста, без да ме питат. Сега го разгледах. Ръкохватката преминаваше в масивен корпус, който отново изтъняваше в тънък игловиден накрайник. На върха му се създаваше поле, притежаващо любопитното свойство да концентрира повечето форми на материя чрез засилване на междумолекулните връзки, запазвайки масата непроменена. Някои предмети в зависимост от материала можеха да бъдат намалени до половината на нормалната си големина.