Хари Харисън - Планетата на прокълнатите

Посвещава се на моите родители: Риа и Лео Харисън

Гъста, лепкава пот покриваше тялото на Брайън и се стичаше надолу към препаската — единствената дреха, която носеше. Гъвкавата шпага в ръката му беше натежала като оловна тръба, мускулите му изглеждаха на предела на силите си от продължилите близо месец физически натоварвания. Но всичко това нямаше никакво значение. Раната на гърдите му, от която продължаваше да блика кръв, болката и напрежението в преуморените му очи — дори люшкащата се арена, заобиколена от безчислени зрители — всичко сега бе останало на заден план. Цялата вселена се бе съсредоточила в една миниатюрна точица — топката на върха на блестящото стоманено острие, което пореше въздуха пред очите му и от време на време срещаше неговото собствено оръжие. Брайън не пропускаше и най-малкия трепет на това острие и бе готов да реагира при всяко ново движение. Речеше ли да се хвърли в атака и малката топчица неизменно се изправяше на пътя му.

Внезапна атака. Той контрира, но шпагата му срещна празно пространство. Мълниеносно завладялата го паника бе последвана от болезнен удар, високо в гърдите.

— Туш! — Разнесе се гръмогласен вик, предназначен за милионите слушатели, последваха шумни и възторжени аплодисменти.

— Една минута — обяви същият глас и звънецът даде началото на почивката.

Брайън се бе постарал да действа почти рефлексивно при този сигнал. Една минута не беше кой знае колко дълъг период от време и тялото му щеше да се нуждае от всяка секунда. Сигналът на звънеца бе като директна команда за отпускане на мускулите. Само сърцето и дробовете продължаваха да работят в неизменен, ритмичен цикъл. Той затвори очи и почувства силните ръце на масажистите, които го подхванаха и отнесоха на кушетката. Докато разтриваха отпуснатото му тяло и почистваха раната на гърдите му, Брайън се стараеше да съсредоточи вниманието си вътре в себе си. Не след дълго изпадна в унес, а обкръжаващият го свят избледня и започна да се губи. И в този миг отново изплува досадният спомен от предишната нощ. Брайън се зае да преосмисля случилото се, да го преценява от различни гледни точки.

Всъщност, инцидентът бе необичаен най-вече защото бе неочакван. Участниците в Двайсетобоя се нуждаеха от пълноценна почивка и тъкмо по тази причина нощите в общежитието бяха тихи като в гробище. През първите няколко дни, естествено, това правило не се спазваше от всички. Просто, участниците бяха твърде възбудени за да се подчинят. Ала докато трупаха точки и броят им намаляваше, вечерите ставаха все по-тихи. И най-вече последната нощ, когато само две спални отделения бяха заети, а останалите — хиляди на брой — зееха като тъмни и мрачни входове на пещери.

Нечий гневни думи бяха пробудили Брайън от дълбокия, изнурен сън. Макар и произнесени шепнешком, те се чуваха съвсем ясно — отвън, пред металната врата на неговото отделение двама непознати спореха. А сетне единият бе споменал името му.

„…Брайън Бранд. Разбира се, че не. Който и да ви е казал, че можете, е допуснал грешка. Няма да позволя да го безпокоите…“

„Стига дрънканици!“ — Бе изсъскал ядно другият, с тон, който издаваше навика да се разпорежда с околните. „След като съм дошъл тук, значи въпросът не търпи отлагане и трябва незабавно да се срещна с Бранд. А сега, направи ми път!“

„Но правилата на Двайсетобоя…“

„Пукната пара не давам за вашите смешни игрички, евтини забавления и какви ли не още глупости. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм тук!“

Другият не бе отговорил — очевидно бе някой от членовете на комисията — но въпреки това Брайън бе почувствал, че е ядосан до краен предел. Вероятно бе извадил оръжие, защото нашественикът произнесе задъхано: „Прибери желязото. Не ставай глупак!“

„Вън!“ — последва ядният вик. С това спорът бе приключил, а на Брайън не оставаше нищо друго, освен отново да потъне в сън.

— Десет секунди!

Гласът пропука като остро длето спомените му, възвръщайки реещото се съзнание обратно в тялото, на което принадлежеше. Още в първия миг след пробуждането Брайън си даде сметка, че е изтощен до крайност. Месеците на напрегнати умствени и физически двубои бяха оставили своята дълбока следа. Необходими му бяха невероятно усилия дори само да се задържи на крака, а какво оставаше да се бие и дори да постигне така мечтания победен туш.