Хари Харисън - Планетата на прокълнатите

— Какво стана? Какво иска този човек? — запита докторът, нахлул в този момент в стаята. Той огледа разтревожено мониторите над леглото на Брайън. Дихателна честота, температура, сърдечна дейност, кръвно налягане — всичко беше в границите на нормата. Пациентът лежеше замислен, без да му отговори.

През този ден Брайън разполагаше с предостатъчно време за размисъл. Имаше и за какво да помисли. Но не беше никак лесно. Умората, примесена с изтощителните болкоуспокояващи беше отслабила до краен предел връзката му с реалността. Мислите му кръжаха в порочен кръг, без никаква надежда за спасителен изход. Какво имаше пред вид Айджел? Какви бяха тези странни намеци за Анвхар? Редът на Анвхар беше такъв защото… защото винаги е бил такъв. Трябва да се бе появил от само себе си. Не беше ли така?

Планетата, в края на краищата, не се отличаваше с кой знае каква история. Още с откриването й е било ясно, че тя не притежава нищо, с което да събуди нечии търговски апетити. Далеч от главните космически пътища, лишена дори от полезни изкопаеми, които да изнася към отстоящите на значително разстояние обитаеми светове. Ловът на зимни зверове заради кожата, или месото им, не носеше кой знае какви печалби и в никакъв случай не би заинтересувал големите пазари. Сигурно по тази причина не са били правени никакви опити за масирана колонизация на планетата. Всъщност, била е заселена почти по случайност. Група учени от друга планета построили изследователска станция, заинтригувани от необичайния годишен цикъл на Анвхар. И тъй като наблюдението и изследванията изисквали продължително време, наложило се учените да доведат със себе си и семействата си — по такъв начин възникнало и започнало да се разраства първото селище. С течение на времето се появили и ловци на зимни зверове, които също се установили за постоянно, привлечени от богятия улов на кожи. Така било поставено началото.

Твърде малко се знае за онези далечни времена, а следващите шест века от анвхарската история са забулени в информационен мрак. Този тъмен период съвпаднал с Разпадането на галактическата империя и всред всеобщия хаос Анвхар бил забравен и изоставен на произвола. Краят на земната империя означавал свършека на цяла една ера. Много от изследователските станции вече олицетворявали несъществуващи институции. Професионалните ловци също нямали достъп до пазарите, на които да предлагат своите кожи, тъй като Анвхар не разполагал с междузвезден флот. За щастие, планетата можела да разчита изцяло на собствени ресурси за изхранването си, затова не пострадала пряко от Разпадането. Веднъж привикнали, че са представители на суверенен свят, а не сбирщина от случайни посетители, служещи на различни идеи и господари, заселниците продължили необезпокоявани своето ежедневие. Вярно — животът на Анвхар не бил никак лек, но и не се отличавал с особени сътресения.

Всъщност, ако въобще имало някакви сътресения, те били в мислите и взаимоотношенията на заселниците. Започнали първите опити за изграждане на цивилизовано общество, основаващо се на цивилизовано общуване между членовете му. Дори този доста по-късен период е забулен в мрак, ако се изключи неговата кулминация — създаването на Двайсетобоя.

За да се разбере концепцията за Двайсетобоя, човек трябва да е запознат с необичайната орбита, която следва Анвхар около нейното слънце — Офиоки 70. Всички останали планети в системата, повече или по-малко, се доближават до плоскостта на еклиптиката. Анвхар очевидно е планета-пришелец, заловена от орбитата на някое близко слънце. През по-голямата част от нейната 780-дневна година тя се намира далеч от своето слънце, носейки се в издължена и сплескана като на комета орбита. А когато го доближава, за кратко време, настъпва горещо лято — не по-дълго от осемдесет дни, като мимолетна прелюдия към следващата сурова зима. Тези крайни климатични противоречия са довели, по пътя на адаптацията, до значителни изменения в природата на местните форми на живот. През зимата, значителна част от животните хибернират, докато от растенията остават само спори и семена. Някои от топлокръвните месоядни, обвити в дебели кожи, остават активни в тропическите райони на планетата, където преследват тревоядните. Но въпреки необичайно ниските температури, зимата е относително спокоен период, сравнена с краткото лято.

Защото именно през лятото започва безумният растеж. Дървета си пробиват път към светлината, разцепвайки скалите, и се издигат нагоре с такава невероятна скорост, че могат да бъдат проследени с просто око. Заснежените полета се превръщат в блата за часове, а след няколко дни са покрити с гъсти и непроходими джунгли. Навсякъде се виждат разцъфнали цветове, въздухът се изпълва с миризми и ухания. Растенията се катерят все по-нагоре в борба за живителната слънчева светлина. Всяко създание се храни от околните, или се превръща в храна, през този толкова кратък сезон. Защото, появят ли се първите снежинки, ще трябва да измине деветдесет процента от годината, преди отново да дойде топлината.