Хари Харисън: Планетата на прокълнатите

Удар — още един — всеки път шпагата отсреща бе с десета от секундата по-бавна. И ето че настъпи мигът — поредният удар на Брайън отби оръжието на противника. Брайън приклекна и се промуши под насрещния гард. Стоманената нишка блесна, изви се нагоре и опря в гърдите на Иролог — малко над сърцето.

Шумни, оглушителни вълни нахлуха в съзнанието на Брайън — викове и тържествуващи крясъци, които сякаш се плъзгаха някъде по периферията на съзнанието му. Иролог свали шпагата си, направи опит да стисне десницата на Брайън, но краката му неочаквано се подгънаха. Брайън го обгърна през рамо, подкрепи го и двамата бяха обкръжени от нахлулите на арената масажисти. Сетне Иролог се изгуби в тълпата от ентусиазирани мъже, които го поведоха нанякъде.

Само дето му се струваше, че нещо не е наред — сякаш крачи в топло лепило. Сякаш върви на колене. Не, не върви, а пада. Най-сетне. Най-сетне можеше да зареже всичко и да се строполи.

Айджел остави на лекарите точно един ден, преди да се появи в болницата. Брайън не беше умрял, макар през първата нощ след двубоя някои да обсъждаха подобна възможност. Още на следващия ден той се почувства по-добре и това бе всичко, което бе нужно на Айджел за да премине към действие. Наложи се да си пробива пътя със сила, за да се добере до вратата на новия Победител, но едва тук срещна първата по-ожесточена съпротива.

— Няма какво да търсите тук, Победител Айджел — обърна се към него лекуващият доктор. — Ако продължавате да упорствате, независимо от поста ви ще бъда принуден да ви строша главата.

Айджел тъкмо понечи да му обясни какви са шансовете да изпълни заканата си, когато Брайън реши, че е дошъл моментът да се намеси. Веднага бе разпознал гласа на новодошлия — беше същият, като на неканения гост предната нощ в общежитието.

— Пуснете го, доктор Каулри — нареди той. — Искам да се срещна с този човек, който смята, че на този свят има нещо по-важно от Двайсетобоя.

Докато докторът стоеше в нерешителност, Айджел побърза да го отмести от пътя си и затръшна вратата в носа му. След това огледа лежащия в леглото Победител. В предмишниците на Брайън бяха включени системи. Очите му бяха хлътнали в очните кухини, а клепачите му бяха изпъстрени с тънички виолетови вени. Мълчаливата битка, която бе водил предната нощ със смъртта, бе оставила своя неумолим отпечатък. Чертите му бяха изострени, брадичката изглеждаше още по-квадратна. Кожата му беше покрита със сивкави петна. Само косата му изглеждаше непроменена — ниско подстригана и лъскава. Имаше вид, сякаш бе прекарал продължително и тежко страдание.

— Като превъплъщение на греха си — подхвърли Айджел. — А, да, поздравления за победата.

— И ти не си в най-добрата си форма — за бивш Победител — не му остана длъжен Брайън. Изтощението и досадата от неканения гост бяха пробудили гнева му. Айджел не му обърна внимание.

И все пак, забележката на Брайън не бе лишена от основание. Айджел действително не приличаше на победител, нито пък на анвхарец. Запазил бе височината и размерите си, само че тялото му изглеждаше слепено от тлъстини — ръцете му бяха закръглени и пухкави, шкембето му изпъкваше, имаше двойна брадичка и торбички под очите. Никой на Анвхар не можеше да си позволи лукса да надебелее, толкова по-странно и невероятно бе, че този човек е бивш Победител. Ако въобще бе запазил нещо от предишните си мускули, вероятно бе скрито доста дълбоко. Единствено очите му сякаш издаваха предишната сила, помогнала му да срази всички противници в годишното общопланетно състезание. Брайън неволно се извърна пред този изгарящ поглед и съжали, че без никаква причина бе обидил своя посетител. Но беше твърде слаб, за да помоли за извинение.

Айджел не изглеждаше никак обиден. Брайън го разглеждаше крадешком, осъзнавайки, че дошлият е свързан със събития, в сравнение с които неговите дребни тревоги, обидата и дори самият Двайсетобой, нямаха кой знае какво съществено значение. Ала почти веднага реши, че си въобразява и се опита да прогони споходилото го усещане. Двамата се изгледаха с преценяващ поглед, очевидно борещи се с едни и същи чувства.

Вратата зад гърба на Айджел се отвори безшумно. Едрият мъж се завъртя пъргаво с бързината на атлет, роден на Анвхар. Доктор Каулри тъкмо бе пристъпил прага, следван от двама мъжаги в униформи. Айджел ги посрещна с едрото си туловище и без видимо усилие ги помете назад, а те се запремятаха в плетеница от ръце и крака. След това затръшна вратата и я заключи.