Хари Харисън: Стоманеният плъх спасява света

Примитивна част от мозъка ми, наследена от маймуните, беснееше, виеше и се въртеше като пумпал. И в същото време чувствах студена решимост и любопитство. Нали не всеки има привилегията да види как изчезва света, докато висиш в спираловидно силово поле, което може да те захвърли в миналото. Наистина с удоволствие бих отстъпил тази привилегия на всеки доброволец. Жалко, че никой не пожела. Ето ме и мен, стърчах там, застинал като статуя, с облещени очи, а лабораторията около мен постепенно изчезваше и ме остави да плувам в междузвездното пространство. Явно дори астероидът, на който беше построена Базата на Специалния Корпус, повече не съществуваше в реалността на тази нова Вселена. Нещо започна да ме подтиква по абсолютно немислим начин и да ме носи в направление, за чието съществуване дори не подозирах преди. Темпоралната спирала започна да се разгъва. Възможно е наистина тя да се е развивала от самото начало, но измененията на времето го скриваха. Струваше ми се, че някои звезди започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, докато не се превърнаха в малки размазани щрихи. Страхотно зрелище. Опитах се да затворя очи, но параличът още не бе преминал. Покрай мен премина звезда, толкова близо, че можех да видя диска й, след това отмина и остави на ретината ми ярки, постепенно изчезващи ивици. Всичко наоколо се ускоряваше заедно с времето и в края на краищата космосът се сля в сива мъгла: дори звездните измествания станаха прекалено бързи, за да можех да ги проследявам. Или тази мъгла притежаваше хипнотични свойства, или ми действаше движението във времето, но така или иначе мислите ми абсолютно се объркаха и изпаднах в полубезсъзнание, нещо между сън и припадък. Това продължи много дълго, а може би и не — не знам точно. Можеше да бъде секунда, а можеше да бъде и вечност. Все пак сигурно оставаше парченце от мозъка ми, което осъзнаваше страшно дългото течение на всичките тези години. И ако е така, нямам ни най-малко желание да мисля за това. Винаги ми е харесвало да живея и аз, стоманеният плъх в бетонните коридори на обществото, винаги съм разчитал само на силите си при самосъхранение. В света значително повече пътища водят към провал, отколкото към успех, към полудяване, отколкото към здраве. Цялата ми енергия винаги отиваше за търсене на верния път. Затова оживях и запазих способността си някак да съобразявам дори в този безумен рейд през времето — оцелях и зачаках да видя какво ще стане по-нататък. След неизмерим промеждутък от време нещо се случи.

Бях стигнал до мястото. Краят на пътешествието беше още по-драматично от началото, защото всичко стана моментално.

Отново можех да се движа. Отново можех да виждам — светлината ме заслепи и се върнаха всичките ми усещания, от които бях лишен толкова дълго.

При това падах. В отговор на това отдавна парализираният ми стомах реши да се разбунтува, а потоците адреналин и други подобни вещества, с които мозъкът се опитваше да натъпче кръвта ми вече 32598 години — плюс-минус три месеца, — се устремиха напред, сърцето заби радостно и ритмично. Падайки, се обърнах. Слънцето се скри и видях черното небе, а далеч долу — пухкави бели облаци. Нима това е тя? Пръст — тайнствената прародина на човечеството? Каквото и да беше, но определено ми достави удоволствие да се намирам където и да е и когато и да е, само наоколо всичко да е устойчиво и да не изчезваше изведнъж. Цялото ми снаряжение изглежда си беше на място и докосвайки регулатора на китката си, усетих тягата на заработилия гравитатор. Отлично. Изключих го отново и започнах да падам, докато не почувствах, че скафандърът навлезе в горните слоеве на атмосферата. Стигнах облаците и попаднах в мокрите им обятия, движейки се с краката напред. Вече се спусках меко като падащ лист. Падах сляпо и непрекъснато изтривах запотеното забрало на шлема, намалих скоростта още повече. Измъквайки се от облаците, превключих управлението на „реене“ и бавно огледах новия свят — възможната родина на човешката раса и вече вероятно моята нова родина.

Право над мен, като мек и влажен поток, висяха облаци, долу, на три километра от мен се разстилаха гори и поля, изкривени от запотеното забрало на шлема. Така или иначе, но рано или късно трябваше да опитам тукашната атмосфера, затова с надежда, че далечните ми прадеди не са дишали метан, решително вдигнах забралото и бързо поех въздух.

Не е лошо. Въздухът бе студен и малко разреден на такава височина, но свеж и приятен. И най-важното — не ме уби. Вдигнах докрай забралото, поех дълбоко дъх и погледнах надолу. От тази височина се откриваше прекрасна гледка. Вълнисти зелени хълмове, покрити с някакви дървета, сини езера, прави пътища през долините, на хоризонта — нещо като град, изпускащ мръсни облаци смог. Трябва да се държа колкото може по-далеч: първо трябва да се оправя, да се огледам…