Хари Харисън - Стоманеният плъх

Мотоциклетистите се опомниха по-бързо, хвърлиха се след мен, когато още не бях успял да измина и стотина фута. Леко намалих, за да се приближат, след това натиснах акселератора, като не им дадох да ме догонят.

Разбира се, ревяха сирени, револвери стреляха, но това го бях предвидил. Носехме се като професионални състезатели, оставяйки зад себе си целия транспорт. Те нямаха време да помислят и да разберат какво може да стане в резултат на това. Ситуацията беше много комична и се страхувах да не се разсмея, лавирайки с колата.

Разбира се, сигналите за тревога трябваше да се чуват много надалеч и пътят отпред би трябвало да е блокиран, но тази половин миля ние се носехме с пълна скорост. След няколко секунди видях началото на алеята. Обърнах натам колата, натискайки едновременно и копчето на джобния ми късовълнов предавател.

По цялата дължина на алеята се взривиха димните ми бомби. Те, както и цялото ми оборудване, бяха самоделни, но създаваха прекрасен тъмен облак дим в тази тясна алея. Насочих машината надясно, докато калникът й не започна да дере в стената и намалявайки малко скоростта, продължих да карам по същия начин. Мотоциклетистите, разбира се, не можеха да постъпят така и пред тях застана дилемата: или да спрат, или да си строшат главите, като се хвърлят в тъмнината. Надявах се, че ще направят правилен избор и няма да се подлагат на опасност.

Предполагаше се, че радиоимпулсът, взривил бомбите, едновременно ще отвори задните врати на моя микробус и ще спусне платформата. Всичко това работеше чудесно по време на изпитанията, оставаше да се надявам, че системата няма да ме подведе и сега. Опитах се да преценя разстоянието по време на движението по алеята, но очевидно не успях. Предните колела на колата буквално се врязаха в платформата и колата по-скоро скочи, отколкото влезе вътре във фургона. Отхвръкнах нагоре, ударих се и се изтъркалях от кабината и паднах навън.

Поради абсолютната тъмнина от димните бомби и сътресението на мозъка едва не пропадна цялата операция. Опипвах стената, опитвайки се да се ориентирам и губех ценни секунди. Мина време, докато в края на краищата не се натъкнах на задната врата. Чуха се гласовете на пазачите, тичащи напред-назад в дима. Те чуха шума от сблъсъка и за да ги объркам отново, ми се наложи да хвърля още две газови бомби.

Когато се добрах до кабината и запалих мотора, димът започна да се разсейва и след няколко фута излязох на слънце. Напред алеята се вливаше в централната улица, на която стояха две полицейски коли. Приближих внимателно и изучих обстановката. Никой на проявяваше никакъв интерес към фургона, явно всички наблюдаваха другия край на алеята. Излязох на улицата и тръгнах встрани от магазина, който ограбих.

Разбира се, в тази посока изминах само няколко квартала, след това завих в странична улица. На другия ъгъл завих още веднъж и се насочих към Моранс, мястото на последното ми престъпление. Студеният въздух, влизащ през прозореца, окончателно ме свести и аз започнах да си подсвирквам, карайки големия фургон по странични пътища.

Просто тръпнех от желание да изляза на площада пред Моранс и да погледам цялата тази суетня. Но не си струваше да рискувам. Пък и време нямаше. Карах внимателно по разработения маршрут, избягвайки улиците с голямо движение. След няколко минути стигнах до товарната площадка, разположена в задния двор на магазина. Тук също се чувстваше голяма възбуда, но тя се губеше в обикновената делова суета. Докато роботите, които не се занимаваха с клюки, изпълняваха обичайната си работа, групички шофьори и продавачи тук и там излагаха своята гледна точка за станалото. Всички бяха толкова увлечени от разговора, че не ми обърнаха никакво внимание. Паркирах колата си до друг фургон, изключих мотора и облекчено въздъхнах.

Първата част от плана приключи успешно, но втората бе не по-малко важна. Порових се в пояса си, където държах аптечните си запаси. Винаги бях с тях на работа, те бяха незаменими в подобни ситуации. Обикновено не се доверявах на стимулаторите, но сега сътресението от удара беше все още много силно. Две хапчета лимотен подействаха доста бързо и когато влязох през задната врата във фургона, походката ми отново стана пружинираща.

Помощник-шофьорът и пазачите все още бяха в безсъзнание и щяха да бъдат в това състояние най-малко още десет часа. Завлякох ги в един по-чист ъгъл в предната част на фургона и се захванах за работа.

Тъй като ми беше известно, че бронираната кола ще заеме цялата вътрешност на фургона, сложих до стените кашони, украсени с надписи „Моранс“. Внимателно ги бях откраднал предварително от склада на магазина — това също бе лесно и стана незабелязано. Свалих кашоните и ги приготвих за опаковане. Потта се лееше от мен като река, наложи се да си сваля фланелата.