Ришел Мийд - Златна лилия

— Не, ще ме изслушаш. Този път ще ти се наложи да чуеш нещо, което не се вписва в твоя спретнат и идеално подреден свят на логика и здрав разум. Защото това не е разумно. Ала ти си ужасена, повярвай ми — това и мен адски ме плаши, но… пита ме за Роуз? Опитах се да стана по-добър заради нея, но това бе само за да я впечатля, да я накарам да ме желае. Когато обаче съм с теб, искам да съм по-добър, защото… ами, защото чувствам, че така е правилно. Защото самият аз го желая. Ти ме накара да искам да стана някак си по-значим от самия мен. Искам да бъда безупречен. Ти ме вдъхновяваш с всяко твое действие, с всяка дума, с всеки поглед. Като те гледам, ми приличаш на… на светлина, грееща от човешка плът. Казах го на Хелоуин и държа на всяка казана от мен дума: ти си най-красивото създание, което съм виждал някога да стъпва по тази земя. А ти дори не го съзнаваш. Нямаш понятие колко си красива или как ярко грееш.

Знаех, че трябва да се отскубна, да издърпам ръцете си от неговите. Но не можех. Още не.

— Ейдриън…

— И аз зная, Сейдж — продължи той, с пламтящи очи. — Зная какво вие, алхимиците, изпитвате към нас. Не съм глупав и повярвай ми, опитах се да те избия от главата си. Но на този свят няма достатъчно алкохол или изкуство, или друго средство за отвличане на вниманието, за да го постигна. Трябваше да спра да ходя при Улф, защото ми бе прекалено трудно да съм толкова близо до теб, макар и само да се преструвахме, че се бием. Не можех да понеса да те докосвам. За мен бе агонизиращо мъчение, защото това означаваше нещо за мен, а знаех, че не означава нищо за теб. През цялото време си повтарях, че трябва да стоя настрана, ала сетне все си намирах разни извинения… като колата например… или каквото и да е друго, само за да бъда отново край теб. Хейдан беше гадняр, но поне докато беше с него, имах основание да спазвам дистанция.

Ейдриън още държеше ръцете ми, лицето му бе напрегнато, паникьосано и отчаяно, докато изливаше сърцето си пред мен. Моето сърце пък биеше до пръсване, изпълнено с безброй емоции. Имаше онова отнесено, далечно изражение, същото, което добиваше, когато духът го завладяваше и го караше да бъбри несвързано. Молех се да е тъкмо това — някаква лудост, причинена от духа. Това трябваше да е. Нали?

— Казва се Брейдан — изрекох най-после. Макар и бавно, но успях да укротя тревогите си и донякъде да си възвърна самоконтрола. — Но дори и без него ти имаше милион причини да пазиш дистанция. Ти каза, че знаеш какво изпитваме. Но дали е така наистина? — Издърпах ръцете си от неговите и посочих към бузата си. — Знаеш ли какво всъщност означава златната лилия? Това е обещание, клетва за определен начин на живот и ценностна система. Не можеш да захвърлиш с лека ръка нещо такова. Това няма да ми позволи, дори да го искам. А, честно казано, аз не го искам! Вярвам в това, което правим.

Ейдриън ме измери с прям и спокоен поглед. Не се опита отново да стисне ръцете ми, но и не се отдръпна. Ръцете ми се почувстваха болезнено празни без неговите.

— Този „начин на живот“ и тази „ценностна система“, които тъй ревностно браниш, са те използвали и продължават да те използват. Третират те като част от някаква машина, на която не е позволено да мисли. А ти струваш много повече.

— Някои части в системата си имат недостатъци — признах. — Но принципите ни са солидни и аз вярвам в тях. Действително има разделение между хора и вампири — между мен и теб — което никога не може да бъде нарушено. Ние сме твърде различни. Не сме предопределени да бъдем… такива. Каквито и да било.

— Никой от нас не е предопределен да бъде нещо или да прави каквото и да било — възрази той. — Ние решаваме какви ще бъдем. Веднъж ми каза, че тук няма жертви, че ние имаме силата и пълното право да избираме какви искаме да бъдем.

— Не се опитвай да обръщаш думите ми срещу мен — предупредих го.

— Защо? — попита той, с лека усмивка на устните. — Те са дяволски добри. Ти не си жертва. Ти не си пленница на тази лилия. Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш. Можеш да избереш каквото поискаш.

— Прав си. — Отдръпнах се, а той не се възпротиви. — И аз не избирам теб. Ето какво пропускаш в цялата работа.

Ейдриън застина. Усмивката му се стопи.

— Не ти вярвам.

Подсмихнах се.

— Нека да отгатна. Защото отвърнах на целувката ти? — Тази целувка ме бе накарала да се почувствам по-жива от всякога, от много седмици насам. И имах чувството, че той го знае.

— Не — поклати глава Ейдриън. — А защото тук никой друг не те разбира така, както те разбирам аз.