Ришел Мийд - Златна лилия

— Ще направя каквото е нужно, ако измислиш нещо. Аз… О! — Вдигна очи към някой зад мен. — Май е по-добре да поговорим по-късно.

Погледнах назад. Трей идваше към нас. Още един проблем, с който трябваше да се справя.

— Добра идея — кимнах. Сърдечните болки и публичността на Джил трябваше да минат на заден план. Тя си тръгна, а Трей приближи към мен.

— Здравей, Мелбърн — поздрави ме той, като изпробва една от старите си усмивки. Не особено успешно.

— Не знаех, че още се навърташ наоколо — процедих. — Мислех, че си заминал с останалите. — Воините на светлината бяха изчезнали яко дим. Трей беше казал преди, че те пътуват в търсене на „ловни подвизи“, а магистър Анджелети също бе споменал, че се събират от различни части на страната. По всяка вероятност всеки се бе върнал там, откъдето бе дошъл. Смятах, че и Трей просто ще изчезне от хоризонта.

— Не — поклати глава той. — Тук е моето училище, където баща ми иска да остана. Освен това други Воини никога не са имали постоянна база тук, в Палм Спрингс. Те се местят там, където…

Не успя да довърши, затова аз го направих:

— … сте получили информация, че има чудовища, които можете най-жестоко да екзекутирате?

— Не беше така — възмути се той. — Ние мислехме, че тя е стригой. И все още го вярваме.

Вгледах се в лицето му. Някога си мислех, че ми е приятел. Бях напълно сигурна, че още ми беше.

— Не и ти. Заради това нарочно изгуби двубоя.

— Не съм — протестира Трей.

— Направи го. Видях те как се разколеба, когато трябваше да сразиш Крис. Не искаше да го победиш. Не искаше да убиеш Соня, защото всъщност не си сигурен, че тя е стригой.

Той не го отрече.

— Все още смятам, че те трябва да бъдат унищожени.

— Както и аз — съгласих се, но размислих. — Освен ако съществува начин да ги спасите всичките, но това все още крие много неясноти. — Въпреки всичко, което изговорих, докато защитавах Соня, не се чувствах много спокойна да му разкривам нашите тайни и експерименти. — Ако Воините пътуват наоколо, какво ще стане следващия път, когато пак ще се появят тук? Или дори в Лос Анджелис? Ще се присъединиш към тях? Ще заминеш ли на следващия лов?

— Не. — Отговорът му бе категоричен. Дори рязък.

В мен се зароди плаха надежда.

— Решил си да се отделиш от тях?

Трудно ми бе да разгадая емоциите, изписани по лицето на Трей, но определено не бяха от щастливите.

— Не. Те решиха да ни изключат — двамата с баща ми. Ние сме отстранени.

Гледах го втренчено няколко мига, загубила дар слово. Не харесвах Воините, нито участието на Трей в ордена им, но изгонването му не бе целта ми.

— Заради мен ли?

— Не. Да. Не зная. — Сви рамене. — Предполагам, че косвено. Те не обвиняват нито теб лично, нито дори алхимиците. По дяволите, те още искат да са екип с алхимиците. Смятат, че си се държала така, защото си била заблудена. Но аз? Аз бях този, който настояваше да те допуснат до арената, който се кълнеше, че всичко ще бъде наред. Така че, те обвиняват мен за грешната преценка и за провала, вследствие от нея. Обвиняват и други — съвета, че се е съгласил да те допусне; охраната, че не е спряла нападението, но това не ми помага да се почувствам по-добре. Единствените прогонени от Воините сме баща ми и аз.

— Аз… съжалявам. Никога не съм очаквала, че ще се случи нещо подобно.

— Няма и как да го очакваш — заключи той прагматично, макар и доста унило. — До известна степен те са прави. Аз бях този, който те доведе. Вината беше моя и на практика те наказаха баща ми за нещо, което аз извърших. И това е най-лошото от всичко. — Трей се опитваше да го дава непукист, но аз успях да прозра истината. Беше се старал толкова усърдно да впечатли баща си, ала всичките му усилия се бяха увенчали само с едно безкрайно унижение. Следващите думи на Трей го потвърдиха: — Целият живот на баща ми бе посветен на каузата на Воините. Да бъде изритан така… ами, прие го много тежко. Трябва да открия начин да го върна в редиците им — заради него. Предполагам, че не знаеш къде наблизо се намират лесни за убиване стригои?

— Не — заявих. — Особено след като никой от тях не е лесен за убиване. — Поколебах се, неуверена как да продължа. — Трей, какво означава това за нас? Разбирам, че вече не можем да бъдем приятели… особено след като аз, хм, така да се каже, съсипах делото на живота ти.

Отново се мярна нещо като бегло подобие на старата му усмивка.

— Нищо не е съсипано завинаги. Казах ти, че ще се върна в играта. Дори и да не е с убийство на стригой, ще е по някакъв друг начин. Може би, ако науча повече за твоите хора, ще успея да прехвърля мост между нашите две групи и ще можем отново да се обединим и да работим заедно. Това ще ми спечели няколко точки за класацията.