Ришел Мийд - Златна лилия

— Още веднъж ти благодаря — каза ми Соня. — Зная колко си заета.

— Няма проблеми. Сега е уикенд, пък и нали затова съм тук — да помагам на приятелите си.

При тези мои думи тя леко се засмя. Възстановяването й през последните два дни беше забележително и сега изглеждаше красива и ведра, както винаги. Днес бе пуснала кестенявата си коса да пада свободно — истински водопад от огнени вълни, обгръщащ финото й лице.

— Така е, но ми се струва, че правиш много повече, отколкото изисква работата ти.

— Просто се радвам, че си добре — уверих я съвсем честно. Напоследък се бях сближила със Соня и ми бе тъжно, че си заминаваше. — Там на арената… ами, беше направо ужасяващо.

Оживлението й леко помръкна.

— Така беше. През повечето време не бях на себе си и често не можех да схващам какво става с мен. Но помня думите ти. Беше направо удивителна, да не говорим колко смелост се изисква, да се изправиш пред цялата онази озверена тълпа, за да ме защитиш. Разбирам колко трудно ти е било да се противопоставяш на своята раса.

— Онези хора не са моята раса — възразих с непреклонен тон. Част от мен се запита коя точно е моята раса. — Какво ще стане сега с твоите изследвания?

— О, ще ги продължа на изток. Дмитрий също скоро ще се завърне, а в кралския двор има и други изследователи, които ще ни помагат. Важно е да разполагаме с владеещ магията на духа, като Ейдриън беше изключително полезен и сега разполагаме с много данни за анализ, благодарение на кръвните проби и наблюденията на аурите. Ще оставим Ейдриън да продължи със своето рисуване, но по-късно ще се свържем с него, ако пак ни потрябва.

Не можех да се отърся от чувството си за вина заради отказа ми да дам още кръв, което косвено доведе до отвличането на Соня.

— Соня, като заговорихме за това, моята кръв…

— Не се тревожи за това — прекъсна ме тя. — Ти беше права, наистина бях прекалено настойчива, а и първо трябва да се съсредоточим върху Дмитрий. Освен това постигнахме известен напредък в преговорите да получим помощ от алхимиците.

— Наистина ли? — Стантън ми се стори твърдо против идеята, когато разговарях с нея. — Те казаха ли „да“?

— Не, но заявиха, че ще се свържат с нас.

Засмях се.

— Е, за тях това е почти положителен отговор.

Замълчах за миг, докато се питах дали това означаваше, че всички ще забравят за моята кръв. След всичките неприятности с Воините и евентуалната помощ на алхимиците, навярно моята кръв вече не беше от такова значение. В края на краищата първоначалните тестове не откриха нищо специално. Никой нямаше основание да се тревожи повече за моята кръв. Само че… самата аз бях разтревожена. Защото независимо колко се ужасявах от всякакви експерименти, един упорит въпрос не ме оставяше на мира: защо онези стригои не можаха да пият от кръвта ми?

Споменаването на аурите от Соня пробуди в мен още един тревожен въпрос.

— Соня, какво означава пурпурният цвят в нечия аура? Ейдриън каза, че го е видял в моята, но не ми обясни с какво може да е свързано.

— Типично за него — засмя се тя. — Пурпурното… ами, да видим. От това, което съм наблюдавала, това е сложен цвят. Това е цвят на духа и страстите. Среща се при онези, които обичат дълбоко и силно, но в същото време търсят по-висше призвание. Интересното при него е, че притежава поразителна дълбочина. Бялото и златното се асоциират с висшите сили и метафизиката, също както червеното и оранжевото са свързани с любовта и по-нисшите, първични инстинкти. Пурпурното като че ли съчетава най-доброто от всички тях. Бих искала да можех да го обясня по-ясно.

— Не, казаното има смисъл — уверих я, докато навлизах в отбивката към летището. — Или поне донякъде. Макар че май не ми пасва особено.

— Е, това трудно може да се нарече точна наука. И той е прав — има го в теб. Работата е там, че… — Спряхме до бордюра и аз видях как тя се вгледа внимателно в мен. — Никога не го бях забелязвала досега. Искам да кажа, сигурна съм, че винаги е било там, но винаги, когато съм те поглеждала, съм виждала жълтото, както при повечето хора с голям интелект. Ейдриън не е толкова опитен в аурите, колкото мен, затова съм толкова изненадана, че е забелязал нещо, което аз съм пропуснала.

Не беше единствената. Духовна, страстна… наистина ли бях всичко това? Дали Ейдриън вярваше, че съм всичко това? При мисълта ме заля топла вълна. Почувствах се въодушевена… и смутена.

Соня сякаш искаше да каже още нещо по въпроса, но после промени намерението си. Изкашля се.