Ришел Мийд - Златна лилия

— Никой не е вярвал, че ще успея да разубедя Воините. Така че всички са кроили какви ли не планове без мое участие. — Нямаше значение, че наистина не бях успяла да ги разубедя. — Някой трябваше да ми каже. Ти трябваше да ми кажеш.

В интонацията му съвсем явно се прокраднаха болка и съжаление.

— Уверявам те, наистина исках да ти кажа. Но нямах избор. От всички тук ти най-добре знаеш какво е да бъдеш притиснат между две групи, Сейдж. Освен това, не си ли спомняш какво ти казах малко преди да се качиш в колата на Трей?

Всъщност не го бях забравила. Помнех го почти дума по дума. И… независимо какво ще се случи, искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал в това, което правиш. Постъпката ти е умна. И смела.

Свих се още повече на седалката. Бях готова да се разплача. Ейдриън беше прав. Аз най-добре знаех какво е да се раздвоява лоялността ти между две групи. Разбирах положението, в което се бе озовал. Но една самолюбива част от мен искаше аз да бях тази, към която неговата лоялност да е най-силна. Той се е опитал, подсказа ми един вътрешен глас. Той се е опитал да ти го каже.

Мястото на срещата, за което Дмитрий спомена на Ейдриън, се оказа домът на Кларънс. Къщата бе претъпкана с пазители, някои от които се грижеха за раните на събратята си. Никой не беше убит от двете страни — пазителите са били особено внимателни за това. Воините на светлината и без това вярваха, че вампирите са извратени и покварени. Не бе нужно да се раздухва достатъчно огънят на омразата.

Не че нападението тази вечер в лагера им щеше да помогне много. Нямах представа как Воините на светлината ще реагират или дали не кроят някакво смъртоносно отмъщение. Предполагах, че пазителите и алхимиците са помислили и за това. Питах се с горчивина дали някоя от двете групи ще сподели мненията си с мен.

— Познавам те достатъчно добре, за да не ти предлагам да те излекувам — каза ми Ейдриън, докато си проправяхме път сред множеството пазители. — Ще те настаня в дневната, а аз ще потърся малко лед.

Понечих да възразя, че сама мога да се справя, но глезенът ми все повече ме болеше. Кимнах и му позволих да ме заведе в дневната. Заварих там двама пазители, които не познавах, заедно със сияещия Кларънс. За моя изненада Еди и Анджелина също бяха там, седнали един до друг — и се държаха за ръце?

— Сидни! — извика той. Незабавно пусна ръката на Анджелина и забърза към мен, за да ме удиви с една гореща прегръдка. — Слава богу, че си добре. Не исках да те оставям там. Това не беше част от плана. Трябваше да те изведа заедно със Соня.

— Е, да, може би следващия път някой ще благоволи да ме посвети в плана — вметнах многозначително.

Еди сбърчи лице в гримаса.

— Съжалявам за това. Наистина. Ние просто…

— Зная, зная. Не сте мислели, че ще се съглася, страхували сте се, че ще сбъркам някъде и така нататък, и така нататък.

— Съжалявам.

Не му бях простила напълно, но бях твърде уморена, за да продължавам.

— Кажи ми само — изрекох тихо, — сторило ли ми се е, или вие двамата с Анджелина току-що се държахте за ръце?

Той се изчерви, което ми се стори абсурдно, като си припомних колко свирепо бе лицето му по време на битката.

— Ъ, да. Ние само… си говорихме. Искам да кажа, че това е… мисля, че някой път можем да излезем. Не в училището, разбира се, след като всички ни смятат за роднини. И вероятно нищо сериозно няма да излезе. Имам предвид, че тя е малко откачена, но не е чак толкова лоша, както си мислех. И наистина беше страхотна в битката. Струва ми се, че трябва да си избия от главата фантазиите за Джил и да се опитам да се срещам с обикновени момичета. Ще съм ти много благодарен, ако от време на време ми заемаш колата си…

Така се смаях, че едва не се наложи да си вдигам ченето от пода.

— Разбира се — съгласих се. — Нямам намерение да преча на една разцъфваща романтична връзка. — Дали трябваше да му кажа, че това с Джил може би не е чак такава фантазия? Не исках да се намесвам. Еди заслужаваше да бъде щастлив, но се чувствах малко виновна, задето бях казала на Джил, че той може би се интересува от нея. Надявах се да не съм усложнила още повече нещата.

Ейдриън се върна с кесия с лед. Настаних се в едно кресло и той ми помогна да наглася леда около глезена си, след като го качих върху една табуретка. Отпуснах се, когато ледът притъпи болката. Надявах се да не съм си счупила някоя кост.

— Не е ли вълнуващо? — попита ме Кларънс. — Най-сетне успяхте сами да видите ловците на вампири!