Ришел Мийд - Златна лилия

— Да. И не. Харесвам го. И бих искала да излизаме заедно — като приятели — ако той го иска. Макар че не зная. Прие го тежко… а нашите общи приятели? Ами… ами точно сега те не са много доволни от мен. — Опитах се да не простена. Джил тъкмо бе затвърдила положението си в „Амбъруд“ и си бе намерила приятели, а сега всичко можеше да се срине. — Но се надявам да е за добро. С Мика живеем в различни светове, а и без това за мен няма бъдеще с човек. Освен това си мислех доста за любовта… като например, епическата, всепоглъщащата любов… — За миг ме погледна и погледът й омекна. — А това не съществуваше помежду ни. Струва ми се, че ако наистина съм с някого, точно това би трябвало да изпитвам.

Помислих, че е малко пресилено на нейната възраст да си мисли за епическа и всепоглъщаща любов, но не й го казах.

— Ще се оправиш ли?

Тя рязко се върна към реалността.

— Да, така мисля. — Върху устните й заигра лека усмивка. — И след като това приключи, може би Еди ще поиска някой път да излезем — разбира се, извън кампуса. Имайки предвид, че сме „роднини“.

Думите й бяха почти повторение на това, което чух по-предишната нощ в къщата на Кларънс и аз я зяпнах изненадано, когато го осъзнах.

— Явно не знаеш… мислех, че след като си съквартирантка с Анджелина…

Джил се намръщи.

— За какво говориш? Какво не зная?

О, боже. Защо, о, защо аз трябва да й съобщя тази новина? Защо не мога да се заключа в стаята си или в библиотеката, отдадена на нещо приятно, като домашните?

— Еди, хм, предложи на Анджелина да излязат. Не зная кога ще стане, но е решил да й даде шанс. — Още не бе поискал колата ми, така че явно още не си бяха определили среща.

Джил изглеждаше потресена.

— К-какво? Еди и Анджелина? Но… той не може да я понася…

— Нещо се е променило — обясних неуверено. — Но не съм сигурна какво. Е, не е нещо като епическа любов, но през последните няколко седмици са се сближили. Съжалявам. — Джил изглеждаше много по-съкрушена от това, отколкото от скъсването с Мика.

Извърна се и преглътна сълзите си.

— Всичко е наред. Искам да кажа, че никога не съм го окуражавала. Той навярно си мисли, че все още излизам с Мика. Защо да ме чака? Би трябвало да си има някоя.

— Джил…

— Всичко е наред. Ще се оправя. — Изглеждаше толкова тъжна, а сетне, колкото и да бе невероятно, но лицето й още повече помръкна. — О, Сидни. Сигурно много ще ми се разсърдиш.

Още си мислех за Мика и съвсем се обърках от рязката смяна на темата.

— Защо?

Тя бръкна в раницата си и извади едно лъскаво списание. Беше от ония, в които пишат статии за туризма в Южна Калифорния, цялото изпъстрено с реклами. Една от страниците беше отбелязана и аз отгърнах на нея. Беше реклама на Лия Дистефано, на цяла страница, с колаж от снимки на нейни различни модели.

И една от снимките беше на Джил.

Отне ми повече от един миг, за да проумея. На този кадър тя бе застанала в профил. Джил със слънчеви очила и мека шапка — както и с онзи пъстроцветен шал, който Лия й бе дала. Косата й се стелеше на вълни по гърба й, а лицето й изглеждаше много красиво. Ако не познавах Джил толкова добре, никога нямаше да я свържа с този шикозен модел — макар да бе очевидно, че е морой, поне за тези, които знаеха какво да търсят.

— Как? — попитах сърдито. — Как се случи това?

Джил пое дълбоко дъх, готова да поеме вината.

— Когато се отби, за да остави роклите и ми даде шалчето, тя ме попита дали ще й позволя да ми направи една снимка, за да провери как ще излязат цветовете. Имаше и други аксесоари в колата и аз си ги сложих. Тя искаше да ми докаже, че при подходящо оформление ще успее да прикрие идентичността ми. Но не съм си и помисляла… имам предвид, че тя не ми каза, че ще я използва. Господи, чувствам се като пълна глупачка.

Може би не глупава, но определено наивна. Едва не смачках списанието. Бях бясна на Лия. Част от мен много искаше да я даде под съд, заради използване на снимка на непълнолетна без разрешение, но имахме по-сериозни проблеми. Колко широко бе разпространено това списание? Ако Лия е публикувала снимката с Джил в списание, което се продава само в Калифорния, може би никой нямаше да я познае. Все пак един модел морой щеше да предизвика най-малко повдигане на вежди. Кой знае какви неприятности ни очакваха занапред?

— Съжалявам, Сидни — въздъхна Джил. — Какво да направя, за да оправя този гаф?

— Нищо — отрязах я аз. — Освен да стоиш надалеч от Лия. — Прилоша ми. — Ще се погрижа за това. — Макар че всъщност не знаех какво да предприема. Можех само да се моля никой да не е забелязал снимката.