Ришел Мийд: Златна лилия

— Нищо не ти пречи да опиташ — дипломатично го насърчих, макар всъщност да не вярвах, че това ще се случи и той го разбираше.

— Е, тогава ще си измисля нещо друго, някакъв внушителен подвиг, който ще впечатли толкова яко Воините, че ще ме върнат в редиците си. Длъжен съм да го направя. — Лицето му отново помръкна, но после усмивката му се върна за кратко — макар и обагрена с оттенък на тъга. — Знаеш ли какво друго ме измъчва? Че не мога да поканя Анджелина на среща. Да общувам с вас е едно, но дори и да съм изгонен от редиците на Воините, не мога да рискувам да бъда приятел с морой или дампир. Още по-малко пък да излизам с жена от тези раси. Имам предвид, че от известно време знаех каква е тя, но можех да си позволя да се правя на глупак. Обаче нападението на арената уби всички шансове за това. Знаеш, че Воините не харесват нито едните, нито другите. Дампирите и мороите. Биха искали да унищожат и тях — просто засега смятат, че ще е твърде трудно, пък и не е сред приоритетите им.

Нещо в думите му ме накара да изтръпна, особено след като си припомних нехайната закана на Воините как накрая ще се справят и с мороите. Алхимиците също не обичаха дампирите и мороите, но в никакъв случай не замисляха да ги ликвидират.

— Трябва да тръгвам. — Трей бръкна в джоба си и ми подаде нещо, което се зарадвах да видя. Телефонът ми. — Предполагам, че това ти липсва.

— Да! — Грабнах го нетърпеливо и го включих. Не знаех дали ще успея да си го върна и вече се канех да си купя нов. Този беше от три месеца и на практика беше демоде. — Благодаря ти, че си го опазил. О. Брей. — Вгледах се в дисплея. — Имам милион съобщения от Брейдан. — Не бяхме разговаряли от нощта, в която изчезна Соня.

В очите на Трей отново блеснаха закачливите пламъчета, които толкова ми харесваха.

— Тогава по-добре да му отговориш. Истинската любов не може да чака.

— Истинска любов ли? — поклатих раздразнено глава. — Хубаво е, че пак си тук.

Това ми спечели една откровена усмивка.

— До скоро.

Веднага щом останах сама, изпратих есемес на Брейдан: „Съжалявам, че досега бях онемяла в ефира. Но от три дни бях изгубила телефона си“. Отговорът му долетя почти моментално: „На работа съм, но скоро ще имам почивка. Ще прескочиш ли насам?“ Замислих се за това. Тъй като точно сега не ми висяха на главата никакви животоспасяващи мисии, моментът бе подходящ като всеки друг. Отговорих му с есемес, че веднага тръгвам от „Амбъруд“.

Когато пристигнах в „Спенсърс“, Брейдан вече беше приготвил любимото ми кафе с мляко.

— Като пресметнах кога си тръгнала, изчислих колко време ще ми е нужно, за да бъде готово кафето ти точно когато ще се появиш тук.

— Благодаря. — Поех чашата. Чувствах се малко виновна, задето се зарадвах повече на очакващата ме чаша с кафе, отколкото на самия него.

Той поговори малко с другия барман, че ще си вземе кратка почивка, след което ме поведе към една от по-отдалечените маси.

— Няма да ти отнема много време — започна Брейдан. — Зная, че този уикенд навярно имаш доста неща за вършене.

— Всъщност нещата вече се поуспокоиха — казах.

Той пое дълбоко дъх, демонстрирайки същите решителност и притеснение, както когато ме канеше на срещи.

— Сидни — поде с тържествен тон — не мисля, че занапред трябва да се срещаме.

Задавих се насред глътката.

— Чакай… какво?

— Разбирам колко съсипващо е навярно това за теб — додаде той. — Признавам, че и на мен никак не ми е леко. Обаче в светлината на последните събития, стана съвършено ясно, че ти още не си готова за сериозна връзка.

— Последните събития?

Брейдан кимна сериозно.

— Става дума за семейството ти. Ти провали доста от социалните ни ангажименти, за да бъдеш с тях. Макар подобна семейна привързаност да е достойна за уважение, аз просто не съм създаден за подобни непостоянни отношения.

— Непостоянни? — Продължавах да повтарям като папагал очевидно ключовите думи в речта му. Реших, че е крайно време да се взема в ръце. — И така… позволи ми да говоря без заобикалки. Ти късаш с мен.

Той се позамисли.

— Да. Да, точно това правя.

Зачаках някакъв отклик от моя страна. Всепоглъщаща скръб. Да усетя как сърцето ми се разбива. Каквато и да е емоция. Вместо това изпитвах нещо като озадачена изненада.

— Ъ — промърморих.

За Брейдан това очевидно бе достатъчен израз на пълната ми разруха.

— Моля те, не го приемай по-тежко, отколкото е. Аз много ти се възхищавам. Ти си абсолютно най-умното момиче, което някога съм срещал. Но просто не мога да имам сериозна връзка с някой толкова безотговорен като теб.