Ришел Мийд - Златна лилия

— Права съм, нали? — настоях. — През целия си живот си карал с ръчни скорости!

— Дори и мороите не дават шофьорски книжки на деца, Сейдж — изрече той с вкиснато изражение.

— Не го извъртай. Много добре знаеш какво имам предвид. От много години си знаел, и то съвсем добре, как да местиш скоростния лост.

Мълчанието му беше повече от красноречив отговор, подсказвайки ми, че съм права, независимо, че лицето му си оставаше неразгадаемо.

— Защо? — настоях. Но сега едва ли не умолително. Всички повтаряха каква изключителна умница съм, как умея да правя връзки между случайни факти и да стигам до забележително проницателни изводи. Но това се оказа отвъд способностите ми — не можех да проумея нещо толкова безсмислено. — Защо го направи? Защо се преструваше, че не можеш да караш?

Явно милион мисли кръстосваха ума му, никоя, от които не желаеше да сподели с мен. Накрая поклати раздразнено глава.

— Не е ли очевидно, Сейдж? Не, разбира се, че не е. Направих го, за да имам причина да бъда около теб — такава, която бях сигурен, че няма да отхвърлиш.

Смутих се повече от всеки друг път.

— Но… защо? Защо си искал да го направиш?

— Защо ли? — попита той на свой ред. — Защото бях готов да се задоволя с това, след като не можех да направя другото.

Протегна ръце и ме притегли към себе си. Едната му ръка обви кръста ми, а с другата се плъзна зад врата ми. Повдигна главата ми и сведе устни към моите. Затворих очи и се разтопих, когато цялото ми тяло бе погълнато в тази целувка. Бях нищо. Бях всичко. Тръпки пробягнаха по кожата ми. Огън ме изгори отвътре. Тялото му се притисна още по-близо до моето. Спонтанно го прегърнах през врата. Устните му бяха по-топли и по-меки от всичко, което някога съм си представяла, но в същото време пламенни и завладяващо мощни. Моите им отвърнаха жадно и ръцете ми се сключиха още по-плътно. Пръстите му се спуснаха по врата ми, проследявайки очертанията му, като всеки негов допир ме разтърсваше като електрически ток.

Но може би най-хубавото от всичко бе, че аз, Сидни Катрин Сейдж, вечно анализираща света около мен, направо престанах да мисля.

И беше божествено.

Или поне беше така, докато не възвърнах отново способността си да разсъждавам.

Разсъдъкът ми и всичките ми тревоги и размисли внезапно надделяха. Отдръпнах се от Ейдриън, въпреки протестите на тялото ми. Побързах да се обърна с гръб към него, знаейки, че очите ми са ужасени и разширени.

— Какво… какво правиш?

— Не зная — отрони той с усмивка. Пристъпи с една крачка към мен. — Но съм съвсем сигурен, че и ти го правиш.

— Не. Не. Да не си се приближил още към мен! Не бива пак да го правиш. Разбираш ли? Не можем… Не трябва да… о, боже. Не. Никога вече. Това бе грешно. — Притиснах пръсти към устните си, сякаш за да изтрия от тях всичко, което току-що се бе случило, но най-вече за да си припомня отново сладостта и топлината на устата му върху моята. Бързо отдръпнах ръката си.

— Грешно ли? Не зная, Сейдж. Честно, това бе най-правилното, което напоследък ми се е случвало. — Ала въпреки това запази дистанцията помежду ни.

Поклатих глава обезумяло.

— Как можеш да го кажеш? Много добре знаеш как е! Няма начин… ами, знаеш го. Хората и вампирите не могат… не. Нищо не може да има между тях. Между нас.

— Е, все трябва да е имало нещо някога — поправи ме той, опитвайки се да звучи разумно. — Иначе днес нямаше да има дампири. Освен това какво ще кажеш за Съхранителите?

— Съхранителите? — Едва не се засмях, но в това нямаше нищо смешно. — Съхранителите живеят в пещери и водят битки край лагерния огън заради яхния от опосум. Ако искаш да живееш така, то тогава си добре дошъл. Но ако предпочиташ да живееш в цивилизован свят заедно с нас, останалите, тогава повече не ме докосвай. Ами Роуз? Не беше ли лудо влюбен в нея?

Имайки предвид откачената ситуация, Ейдриън изглеждаше прекалено спокоен.

— Може би бях някога. Но това беше… преди колко — три месеца? И, честно, от известно време не се замислям много за нея. Да, още съм наранен и се чувствам някак си използван, но… реално погледнато, тя вече не е тази, за която постоянно мисля. Не ми се привижда лицето й, когато заспивам. Не се питам за…

— Не! — Отстъпих още малко назад. — Не искам да чувам това. Няма повече да го слушам.

С няколко бързи стъпки Ейдриън отново се изправи пред мен. Зад мен бе стената, деляха ме единствено броени сантиметри от нея. Нямаше накъде да избягам. Той не направи застрашителни движения, но хвана ръцете ми и ги притисна към гърдите си, докато се навеждаше към мен.