Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Момчето примигна, когато Шарлот се отдръпна и Магнус Бейн я заобиколи, за да влезе в стаята. За миг не знаеше какво да каже.

— Твърди, че ти си го повикал. — В гласа на ръководителката на Института се долавяше съмнение, докато Магнус, облечен в оловносив костюм, стоеше с безразличен вид и бавно сваляше ръкавиците от тъмносива ярешка козина от тънките си кафяви ръце.

— Наистина го повиках — каза Уил с чувството, че се събужда от сън. — Благодаря ти, Шарлот.

Тя му отправи поглед, в който се четеше смесица от съчувствие и едно неизречено „Ти отговаряш за последствията, Уил Херондейл“, след което излезе от стаята, затваряйки подчертано внимателно вратата след себе си.

— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво. Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като да види елфически рицар насред адвокатите с бели перуки в Олд Бейли 19 19 Традиционно название на централния наказателен съд в Лондон. — Бел.ред. .

Магнус остави ръкавиците си върху една маса и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да се подпре на една от колоните и погледна към Джем, така неподвижен и блед, че спокойно би могъл да бъде надгробна статуя.

— Джеймс Карстерс — промълви така, сякаш думите му имаха някаква заклинателна сила.

— Той умира — каза Уил.

— Очевидно. — Отговорът му би могъл да прозвучи студено, ако в гласа му нямаше безгранична скръб, която Уил познаваше прекалено добре. — От думите ти бях разбрал, че разполага с няколко дни, може би дори седмица.

— Не е само липсата на лекарството. — Гласът на младежа беше пресипнал и той се прокашля. — Всъщност намира се малко от него и аз му го дадох. Но този следобед имаше битка, в която изгуби кръв и това го отслаби. Боим се, че не е достатъчно силен, за да се възстанови.

Магнус се пресегна и безкрайно внимателно повдигна ръката на Джем. По бледите пръсти имаше синини, вените прозираха под кожата на китката му.

— Страда ли?

— Не знам.

— Може би ще е по-добре да го оставим да умре. — Златистозелените очи на Магнус погледнаха към Уил. — Всеки живот рано или късно свършва, Уил. А когато го избра, ти знаеше, че той ще умре преди теб.

Момчето се взираше пред себе си. Имаше чувството, че полита с бясна скорост през тъмен тунел, без край и без място, където да се залови, за да забави падането си.

— Ако смяташ, че така би било най-добре за него.

— Уил — гласът на Магнус беше нежен, но настоятелен, — нима ме повика тук, защото се надяваше, че ще успея да му помогна?

Младият ловец на сенки вдигна невиждащ поглед.

— И аз не знам защо те повиках. Не мисля, че е било, защото вярвах, че може да се направи нещо. По-скоро смятах, че ти си единственият, който би могъл да разбере.

Магнус изглеждаше учуден.

— Единственият, който би могъл да разбере?

— Живял си толкова дълго. Трябва да си видял много хора да умират — хора, които си обичал. И въпреки това си оцелял и си продължил напред.

Магьосникът продължаваше да го гледа слисано.

— Повика ме тук — мен, един магьосник, в Института, веднага след битка, в която всички за малко да загинете — за да говорим ?

— Лесно ми е да разговарям с теб — каза Уил. — И сам не знам защо.

Магнус бавно поклати глава и се облегна на колоната.

— Толкова си млад — промълви той. — И все пак, не мисля, че досега се е случвало някой ловец на сенки да ме потърси, просто за да споделя безсънните часове на нощно бдение с него.

— Не знам какво да правя — оплака се младият мъж. — Мортмейн отвлече Теса и мисля, че знам къде я държи. Част от мен иска единствено да тръгне да я търси. Ала не мога да оставя Джем. Дадох клетва. Ами ако се събуди посред нощ и открие, че не съм до него? — Уил изглеждаше изгубен, като малко дете. — Ще си помисли, че съм си тръгнал по свое желание, без да ме е грижа, че умира. Няма да узнае истината. И все пак, ако можеше да говори, нямаше ли да ми каже да тръгна след Теса? Не би ли искал точно това? — Той прокара длани по лицето си. — Не съм сигурен и това ме раздира отвътре.

Магнус го изгледа мълчаливо в продължение на един дълъг миг.

— Той знае ли, че си влюбен в годеницата му?

— Не. — Уил вдигна стреснато глава. — Не. Никога не съм му казвал нито дума. Този товар не е за неговите плещи.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза меко: