Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Ще ни извините, предполагам, ако със сестра ми не споделяме мнението ви — отвърна Уил. — Понеже ако баща ми — как го казахте? — е бил по-покорен, с нея нямаше да съществуваме.

Консулът поклати глава.

— Това е война. Не спасителна операция.

— А тя не е просто едно момиче — намеси се Шарлот. — А оръдие в ръцете на врага. Казвам ти, че Мортмейн възнамерява да я използва срещу нас.

— Достатъчно. — Консулът взе палтото си от облегалката на стола, където го беше оставил, и го облече. — Това е безсмислен разговор. Шарлот, погрижи се за своите ловци на сенки. — Погледът му се плъзна по Уил и Сесили. — Изглеждат ми… превъзбудени.

— Виждам, че не можем да очакваме подкрепата ви, консул Уейланд. — Лицето на ръководителката на Института беше като буреносен облак. — Но помнете, че ще документирам факта, че ви предупредихме за тази ситуация. Ако в крайна сметка се окажем прави и това забавяне има катастрофални последици, вие ще сте отговорен за тях.

Сесили очакваше консулът да се ядоса, но той просто вдигна качулката си, скривайки изражението си.

— Ето какво означава да си консул, Шарлот.

Кръв. Кръв по плочките на двора. Кръв, оплискала стъпалата на къщата. Кръв по листата в градината, останките от онова, което някога беше зет му, проснати в дълбока локва засъхваща кръв; горещи струи кръв, залели бойното му облекло, когато стрелата се заби в окото на баща му…

— Съжаляваш ли за решението си да останеш в Института, Гейбриъл? — Хладният познат глас се вряза в трескавите мисли на по-младия от братята Лайтууд и той вдигна глава, а от гърдите му се откъсна стреснато възклицание.

Консулът стоеше над него, очертан от слабата слънчева светлина. Носеше тежко палто и ръкавици, а по лицето му беше изписано такова изражение, сякаш Гейбриъл бе направил нещо забавно.

— Аз… — Младежът си наложи да успокои дишането си и да говори спокойно. — Не. Разбира се, че не.

Консулът повдигна едната си вежда.

— Несъмнено това е причината да си се свил тук край църквата в окървавени дрехи и с вид, сякаш се боиш някой да не те открие.

Гейбриъл побърза да се изправи, благодарен за каменната стена зад себе си и нейната опора. След това изгледа свирепо мъжът насреща си.

— Да не би да намеквате, че съм избягал? Че не съм се бил?

— Нищо такова не намеквам — кротко отвърна консулът. — Знам, че си останал. Знам, че брат ти е бил ранен…

Гейбриъл си пое рязко дъх и очите на консула се присвиха.

— А! Това било значи? Видял си как баща ти умира пред очите ти и си решил, че същото ще се случи и с брат ти?

Младият мъж искаше да забие юмрук в стената зад себе си. Копнееше да цапардоса консула в противното лице, надянало маската на фалшиво състрадание. Щеше му се да изтича на горния етаж, да се хвърли на пода до леглото на брат си и да откаже да се махне оттам, както Уил бе отказал да се отдели от Джем, докато Гейбриъл не го беше накарал да излезе. Уил бе по-добър брат на Джем, отколкото той — на Гидеон, беше си помислил горчиво, а между двамата дори нямаше кръвна връзка. Това бе една от причините, подтикнали го да излезе от Института и да се скрие зад конюшнята. Несъмнено никой не би го потърсил тук, беше си казал.

Ала беше сгрешил. Толкова често бе грешил, какво значение имаше, че го е направил още веднъж?

— Видял си брат си, облян в кръв — каза консулът с все същия благ глас. — И си си спомнил…

— Аз убих татко — каза Гейбриъл. — Моята стрела се заби в окото му… аз пролях кръвта му. Мислите ли, че не знам какво означава това? Кръвта му ще ме вика от земята, както кръвта на Авел викала Каин. Всички казват, че онова нещо вече не беше баща ми, но то беше всичко, което бе останало от него. Някога той беше Лайтууд. А днес Гидеон можеше да умре. Да изгубя и него…

— Виждаш ли какво имах предвид, когато говорех за Шарлот и отказа й да се подчинява на Закона? Загубите на живот, до които това би могло да доведе. Днес спокойно брат ти можеше да стане жертва на нейната самонадеяна гордост.

— Тя не ми се струва горда.

— Затова ли написахте това? — Консулът извади от джоба на палтото си първото писмо, което двамата братя му бяха изпратили, и като го погледна с отвращение, го остави да падне на земята. — Тези нелепи драсканици, целящи да ме подразнят?

— И успяха ли?

За миг Гейбриъл си помисли, че консулът ще го удари. Ала гневът в очите на по-възрастния мъж бързо се изпари и когато отново заговори, гласът му беше спокоен:

— Предполагам, че не би трябвало да очаквам един Лайтууд да реагира добре, когато се опитат да го изнудят. На баща ти със сигурност не би му харесало. Признавам, че ви сметнах за по-слабоволни от него.