Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Песен гатанка — каза Сесили сънливо. — Винаги съм ги харесвала. Помниш ли когато мама ни пееше?

— Май да — призна Уил.

Ако не беше толкова изтощен, не би признал и толкова. Майка му непрекъснато пееше и музиката изпълваше всяко кътче на имението им. Пееше, докато вървеше покрай коритото на река Маудах или между нарцисите в градината.

Llawn yw’r coed o ddail a blode, llawn o goriad merch wyf inne.

— Помниш ли морето? — попита Уил с натежал от умора глас. — Езерото Тал-ъ-Лин. В Лондон няма нищо толкова синьо като тях.

Чу как сестра му си пое рязко дъх.

— Разбира се, че си спомням. Мислех, че ти си забравил.

Образи, изплували от сънищата, се появиха пред затворените очи на Уил, сънят се обви около тялото му и го повлече като течение, далеч от осветения бряг.

— Не мисля, че мога да стана от това кресло, Сеси — промърмори той. — Тази нощ ще спя тук.

Ръката на Сесили се вдигна, търсейки неговата, и когато я намери, я стисна нежно.

— Тогава и аз ще остана тук — каза тя и гласът й се сля с вълните на съня, които най-сетне го заляха целия и го издърпаха в дълбините си.

До: Гейбриъл и Гидеон Лайтууд

От: Консул Джосая Уейланд

С огромна изненада прочетох писанието ви. Не виждам как бих могъл да бъда по-ясен. Желая да ми предавате подробности от кореспонденцията на госпожа Брануел с роднините и доброжелателите й в Идрис. Не съм искал баналности от писмата на шапкарката й. Не ме е грижа нито за дрехите на Шарлот Брануел, нито за дневното ви меню.

Ако обичате, погрижете се следващото писмо да съдържа истинска информация. Искрено се надявам, че то ще бъде писмо, което повече подхожда на ловци на сенки, а не на умопобъркани.

Теса седеше пред тоалетната си масичка и грижливо решеше косата си. Въздухът навън беше хладен, ала влажен, сякаш напоен с водите на Темза, и лъхаше на желязо и градска мръсотия. От това време краищата на обикновено гъстата й, къдрава коса се оплитаха. Не че Теса мислеше за косата си; ресането беше просто еднообразно движение, което й позволяваше да запази принудително спокойствие.

В ума си тя отново и отново виждаше шока на годеника си, докато Шарлот четеше писмото на Мортмейн, изгорените ръце на Уил и жалкото количество уин фен, което бе успяла да събере от пода. Виждаше Сесили, прегърнала брат си, и болката на Джем, докато отново и отново се извиняваше на приятеля си: „Толкова съжалявам, толкова съжалявам“.

Не бе могла да го понесе. И двамата бяха в агония, а тя ги обичаше. И двамата. Именно тя бе причината за болката им… Мортмейн искаше нея . Заради нея уин фена на Джем беше изчезнал и пак заради нея Уил беше толкова нещастен. Как можеше трима души, свързани от толкова силна обич, да си причиняват такава болка?

Теса остави четката за коса и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена, под очите й имаше сенки. Точно същият вид имаше и Уил през целия ден, докато седеше с нея в библиотеката и помагаше на Шарлот с документите на Бенедикт, превеждайки пасажи от гръцки, латински или пургатски. Писалката му се носеше бързо по листа, тъмната му глава — наведена над работната маса. Странно бе да го гледа на дневна светлина и да си спомня момчето, което се беше вкопчило в нея като удавник в спасително въже на стъпалата пред къщата на Улси. Не можеше да се каже, че през деня лицето му не беше помрачавано от каквато и да било сянка, но не можеше да се каже и че е открито или отзивчиво. Той не беше недружелюбен, нито студен, но пък и не бе вдигнал глава от работата си, не й се беше усмихнал през масата, нито по някакъв начин бе намекнал за случилото се предишната нощ.

На Теса й се беше искало да го придърпа настрани и да го попита дали Магнус се е свързал с него, да му каже: „Никой, освен мен, не разбира какво изпитваш и никой, освен теб, не разбира какво изпитвам аз. Не може ли да го изпитваме заедно?“

Ала ако Магнус се беше свързал с него, Уил щеше да й каже — той беше благороден. Те всички бяха благородни. Може би ако не бяха такива, помисли си Теса, взирайки се в ръцете си, всичко нямаше да е чак толкова ужасно.

Глупаво беше да предложи да отиде при Мортмейн — сега си даваше сметка за това, но тогава мисълта я беше завладяла като някаква необуздана страст. Тя просто не можеше да бъде причината за цялото това нещастие и да не се опита да го облекчи. Ако се предадеше на Мортмейн, годеникът й щеше да живее по-дълго, Уил и Джем щяха да се имат един друг и всичко щеше да бъде така, сякаш тя изобщо не беше идвала в Института.