Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Да — отвърна Гейбриъл. — Наистина четяхме кореспонденцията й.

Момичето направи крачка назад.

— Незабавно ще я доведа…

— Не… — Той протегна ръка. — Не е каквото си мислите. Почакайте. — И побърза да й разкаже какво се бе случило: заплахите на консула, искането му да шпионират Шарлот и тяхното решение на проблема. — Никога не сме възнамерявали да издадем и дума, излязла изпод перото й — довърши той. — Целта ни бе да я защитим.

Лицето на девойката не изгуби подозрителното си изражение.

— И защо да повярвам и на дума от това, господин Лайтууд?

Тук Гидеон най-сетне се обади.

— Госпожице Колинс — каза той. — Моля ви… Разбирам, че… злополучната история с кифличките… мнението ви за мен е пострадало сериозно, но моля ви, повярвайте ми, че никога не бих предал доверието на Шарлот в мен, нито пък бих й се отплатил за гостоприемството с измяна.

Софи се поколеба за миг, а после сведе очи.

— Съжалявам, господин Лайтууд. Бих искала да ви вярвам, но преди всичко дължа лоялност на госпожа Брануел.

Гейбриъл сграбчи от бюрото писмото, което брат му току-що беше довършил.

— Госпожице Колинс. Моля ви, прочетете това. Ето какво се канехме да изпратим на консула. Ако и след това все още възнамерявате да отидете при ръководителката ни, няма да се опитаме да ви спрем.

Софи погледна от него към Гидеон, а после кимна лекичко и се приближи. Остави лампата на масата, взе писмото и зачете на глас:

До: Консул Джосая Уейланд

От: Гидеон и Гейбриъл Лайтууд

Уважаеми господине,

В искането да прочетем писмата на госпожа Брануел до Идрис, отново проявихте обичайната си мъдрост. Успяхме да надзърнем тайничко в гореспоменатата кореспонденция и установихме, че тя поддържа почти ежедневна връзка с прачичо си Родерик Феърчайлд.

Съдържанието на тези писма, господине, би ви шокирало и разочаровало. То вече отне голяма част от нашата вяра в нежния пол.

Госпожа Брануел проявява най-коравосърдечно, безчувствено и неженствено отношение към множеството му болежки. Предлага му да пие по-малко, за да облекчи подаграта си, изглежда развеселена от тежката воднянка, която го мъчи, и напълно пренебрегва споменаването на субстанциите, които се събират в ушите и други отверстия на тялото му.

Признаци за нежната загриженост, която човек би очаквал от една жена, спрямо роднините й от мъжки пол, както и уважението, което всяка сравнително млада дама дължи на по-възрастните от нея… такива просто няма! Госпожа Брануел, боим се, се е опила от властта си. Тя трябва да бъде спряна, преди да е станало прекалено късно и още много храбри ловци на сенки да се откажат поради липса на женска грижа.

Когато девойката замлъкна, се възцари тишина. Софи сякаш цяла вечност се взира в листа с широко отворени очи, преди най-сетне да проговори:

— Кой от вас написа това?

Гидеон се прокашля.

— Аз.

Софи вдигна поглед. Макар и присвити, устните й потръпваха лекичко и в продължение на един ужасен миг Гидеон си помисли, че тя ще заплаче.

— О, боже! И това е първото ви писмо?

— Не, имаше едно преди него — призна по-малкият брат. — То беше за шапките на Шарлот.

— За шапките й? — От устните на Софи се откъсна звънък смях и Гидеон я погледна така, сякаш никога не бе виждал нещо по-прекрасно. Гейбриъл трябваше да признае, че наистина беше хубава, когато се смееше, със или без белега. — Консулът ядоса ли се?

— Побесня — увери я Гидеон.

— Ще кажете ли на госпожа Брануел? — настоя да узнае Гейбриъл, който не можеше да понесе това напрежение нито миг повече.

Софи беше престанала да се смее.

— Няма. Защото не искам да ви изложа пред консула и защото смятам, че една такава новина би я наранила, без от това да има някаква полза. Да я шпионира по този начин, ама че ужасен човек! — Очите й хвърляха искри. — Ако искате да ви помогна в опитите да осуетите кроежите на консула, на драго сърце ще го сторя. Нека задържа писмото и утре ще се погрижа то да замине.

Музикалната стая не беше толкова прашна, колкото Теса си я спомняше. Всъщност изглеждаше така, сякаш наскоро я бяха почистили основно. Дървените первази и подът направо грееха, също като голямото пиано в ъгъла. В огнището подскачаха пламъци, обгръщайки застаналия пред камината Джем в огнен контур. Той се обърна и когато я видя, се усмихна нервно.

Всичко в стаята излъчваше уют, като картина, нарисувана с водни бои — светлината на огъня, която сякаш вдъхваше призрачен живот на музикалните инструменти, покрити с бели чаршафи; тъмният блясък на пианото; отражението на пламъците в стъклата на прозорците, досущ като тъмно злато. Теса виждаше и тях с Джем, застанали един срещу друг: момиче с тъмносиня вечерна рокля и слабичко като вейка момче с рошава сребриста коса и черно сако, което висеше мъничко по-широко, отколкото трябва, около крехката му фигура.