Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Ако Мортмейн искаше теб, Уил, ти щеше да отидеш. — Теса го погледна с решителност, която не търпеше възражение. Младежът потръпна при тези думи.

— Не — заяви годеникът й. — И на него щях да забраня.

Теса се обърна към Джем и за първи път Сесили видя върху лицето й гняв.

— Не можеш да ми забраниш… както не би могъл да забраниш и на Уил.

— Мога. По една много проста причина. Наркотикът не е лек , Теса. Той само удължава живота ми. Няма да допусна да захвърлиш своя заради остатъка от моя. Ако отидеш при Мортмейн, ще бъде напразно. Защото аз няма да взема лекарството.

Уил вдигна глава.

— Джем…

Ала Теса и Джем бяха впили пронизващи погледи един в друг.

— Няма да го сториш — тихо каза девойката. — Няма да ме оскърбиш, като хвърлиш в лицето ми саможертвата, която съм направила за теб.

Годеникът й прекоси стаята и грабна пакета — както и писмото — от бюрото на Шарлот.

— По-скоро бих те оскърбил, отколкото да те изгубя — заяви той и преди някой да понечи да го спре, хвърли и двете в огъня.

В стаята изригнаха викове. Хенри се втурна напред, но Уил вече бе коленичил пред решетката и бе пъхнал и двете си ръце в пламъците.

Сесили скочи от креслото.

— Уил! — изкрещя тя и се хвърли към брат си.

Сграбчи го за раменете и го дръпна назад. Той залитна и все още горящият пакет изпадна от ръцете му. Миг по-късно Гидеон вече беше при тях и тъпчеше пламъчетата с крака, оставяйки купчинка изпепелена хартия и сребърен прашец по пода.

Сесили се взираше в камината. Писмото с инструкциите как да повикат автоматона на Мортмейн го нямаше, превърнало се бе в пепел.

— Уил… — Джем изглеждаше така, сякаш му се гади.

Той коленичи до Сесили, която все още държеше брат си за раменете, и извади едно стили от джоба си. Ръцете на приятеля му бяха яркочервени там, където по кожата бяха започнали да се надигат мехури, и почернени от сажди. Дишаше дрезгаво и на пресекулки от болка, досущ като онзи път, когато едва деветгодишен беше паднал от покрива на къщата им и си беше счупил костите на лявата ръка.

— Byddwch yn iawn , Уил — каза Сесили, докато Джем допираше върха на стилито до кожата на брат й. — Ще се оправиш.

— Уил… — тихо мълвеше Джем, докато рисуваше трескаво. — Уил, толкова съжалявам, толкова съжалявам, Уил…

Накъсаното дишане на младежа започна да се успокоява под действието на иратцето, кожата му си възвръщаше обичайния цвят.

— Все още можем да спасим част от уин фена — каза той, облягайки се на сестра си. Миришеше на пушек и желязо. Дори през гърба му Сесили усещаше биенето на сърцето му. — Трябва да го съберем, преди да…

— Ето. — Беше Теса, коленичила до тях. Сесили смътно си даде сметка, че всички останали са на крака, Шарлот — затиснала устата си с ръка от шок. Теса държеше носна кърпичка, в която имаше около половин шепа уин фен, всичко, което Уил бе успял да спаси от огъня. — Вземи го — рече тя, тиквайки кърпичката в свободната ръка на Джем, онази, с която не държеше стилито. Той вдигна глава, сякаш се канеше да отговори, ала годеницата му вече се беше изправила. Напълно съкрушен, Джем видя как тя излезе от стаята.

— О, Уил! Какво ще правим с теб?

Младежът се беше настанил в креслото на цветя — чувствайки се съвсем не на място — докато Шарлот, седнала на едно малко столче пред него, мажеше ръцете му с мехлем. След три иратцета, те почти не го боляха и си бяха възвърнали нормалния цвят, но въпреки това ръководителката на Института настояваше да се погрижи за тях.

Всички останали бяха излезли, с изключение на сестра му и парабатая му. Сесили беше приседнала на облегалката на креслото му, а Джем беше коленичил на прогорения килим, все още със стилито в ръце, без да докосва Уил, ала все пак — близо до него. Те двамата бяха отказали да си тръгнат, дори и след като другите се бяха разотишли, а Шарлот бе отпратила Хенри обратно в мазето при работата му. В края на краищата, нямаше какво повече да се направи. Инструкциите за това как да се свържат с Мортмейн бяха станали на пепел и вече нямаше какво да решават.

Шарлот беше задържала Уил, за да намаже ръцете му с мехлем. Сесили и Джем бяха отказали да го оставят и той не можеше да отрече, че му е приятно. Харесваше му сестра му да седи на облегалката на стола му, ласкаеха го погледите й, пълни с яростно желание да го защити, които тя хвърляше на всеки, доближил се до него, дори и на Шарлот — мила и безобидна с нейния мехлем и майчинско отношение. А и Джем в краката му, облегнат лекичко на креслото му, както толкова пъти преди, когато на Уил трябваше да му направят превръзка или да му сложат иратце заради рани, получени в битка.