Маги Стийвотър - Балада

Желанието ме убиваше. Желанието да я държа в ръцете си, сълзите й да попиват в тениската ми, да означавам същото за нея, каквото тя значеше за мен. Ако имахме това помежду си, ако тя наистина ми беше гадже, щях да я попитам защо плаче. Защо седи под колоните на портика на моето общежитие, а не на своето. Дали е видяла Ноала. Дали всъщност тя е причината Ноала да дойде тук.

Но не можех да я попитам нищо.

— Говори ми — обади се Ди с приглушен глас, все още заровила лице в тениската ми.

Помислих, че не съм дочул правилно. Отворих очи и се загледах в сивите, плътно спускащи се над земята облаци.

— Какво?

— Просто кажи нещо, Джеймс. Искам да чуя гласа ти. Бъди забавен. Просто говори.

В момента не се чувствах много способен на това.

— Аз винаги съм забавен.

— Тогава бъди такъв, какъвто си винаги.

Не можех.

— Защо плачеше?

Но тя не ми отговори, защото не зададох въпроса си на глас.

Истината беше, че бях прекалено благодарен за присъствието й, за да насилвам късмета си, задавайки въпроси, които можеха да я прогонят. Затова почнах да дрънкам за часовете си, за глупостите на Пол, за „Доритос“ и сутрешни аларми и бях невероятно забавен и несериозен, но дори когато тя най-накрая се разсмя, продължавах да умирам от желание по всичко, от което ме беше лишила. Умирах от желание по нея.

Гледах как Джеймс пристига като рицар на бял кон зад общежитието, за да помогне на Ди, и ми се развали настроението. Много бързо ми писна от постоянното й циврене, затова реших да отида на кино. Ако трябваше да ставам свидетелка на сърцераздирателна мелодрама, предпочитах тя да бъде разигравана от високоплатени и красиви актьори на голям екран. По пътя към киното си мислех колко много неща не харесвам у Ди. Докато чаках на опашката за билети — не че се нуждаех от билет — се питах дали упражнява тъжните си гримаси пред огледалото. Или просто отвътре й идваше да предизвиква симпатия у мъжете. Талант, който не можех да си припиша.

Момчето на гишето изглеждаше отегчено.

— За кой филм?

— Изненадай ме — казах му аз и размахах банкнота под носа му.

Беше му нужно известно време, за да схване какво имам предвид.

— Сериозно?

— Сериозна съм като смъртта.

Той повдигна леко вежди, натисна нещо на компютъра и после ми се ухили зловещо, което ме накара да изпитам умиление към целия човешки род по принцип. Подаде ми билета с наведено заговорнически лице.

— Направо. Втора зала. Забавлявай се.

Усмихнах му се за награда и се запътих по мрачния, покрит с килим коридор. Миришеше на масло за пуканки, препарат за почистване и онази миризма, която винаги можеш да усетиш в киносалоните — миризмата на очакване. В тази позната обстановка мисълта ми се върна към предишното си занимание: нещата, които мразех в Ди.

Първо, очите й бяха прекалено големи. Приличаше на извънземно.

Броях вратите до втората зала и устоях на изкушението да погледна към табелата на нейната врата, за да не видя кой филм беше избрал касиерът за мен.

Второ, гласът й отначало ми се беше сторил много приятен, ала бързо ми стана противен. Ако исках да слушам музика, щях да си пусна някой диск.

В залата беше тихо и доста празно — имаше само още две-три двойки. Може би касиерчето ми се ухили така доволно, защото знаеше, че ме праща да гледам някакъв боклук.

Трето, тя използваше Джеймс, за да се чувства по-добре. Той й беше нещо като атрибут, а аз мечтаех да го имам само за себе си.

Избрах си място точно в центъра на празния салон и си вдигнах краката на седалката пред мен. Беше идеалното място. Ако някой дойдеше и седнеше пред мен, щях да го убия.

Четвърто, пасваше съвършено в прегръдката на Джеймс. Сякаш е била там и преди. Като че ли предявяваше претенциите си към него и заявяваше той е мой .

Надписите започнаха изненадващо. Обикновено се радвах на обещанието, което носеха, но тази вечер не можех да се съсредоточа върху тях. За начало, нямаше да бъда тук, когато филмите, които се рекламираха, щяха да излязат — всички бяха за коледния сезон и за другата година. Репетирах си мислено диалога, който щях да проведа с Джеймс следващия път.

„Несподелената любов“, щях да кажа аз. Той щеше да ме погледне по своя мил начин и да попита: „Какво за нея?“, а аз щях да отговоря: „Просто не ти отива“. О, жалка съм. Трябваше да му покажа, че съм забелязала какво е станало. А може би трябваше да се разкрия пред нея и да й кажа: „Я виж ти, не само аз използвам хората около мен“. И после да призова някоя от хрътките на феите да заръфа краката й. Тогава няма да пасва така съвършено в прегръдката му. Ще бъде прекалено ниска. Все едно Джеймс щеше да прегръща джудже.