Маги Стийвотър - Балада

Но имаше също така и грубост, клаустрофобия, изтощение. Нямаше място, където да се уединиш, да бъдеш себе си, да бъдеш този, който си, когато никой не те наблюдава, да избягаш от представата, която другите имат за теб.

Този следобед валеше, а това беше най-лошият вариант — нямаше занимания, никой не се мотаеше навън. Общежитието направо пищеше от звуци, а нашата стая беше пълна с хора.

— Липсва ми домът — каза Ерик.

— Ти живееш на осем километра оттук. Нямаш право да го казваш пред останалите — отвърнах аз. Вършех няколко неща едновременно. Говорех с Пол и Ерик, четях „Хамлет“ и си пишех домашното по геометрия. Ерик просто блееше: лежеше по корем на пода и ни разсейваше. Асистентите на преподавателите живееха в кампуса, имаха допълнителни задължения като отговорници в общежитията и трябваше да наглеждат учениците, но беше трудно да си представим Ерик като въплъщение на авторитета; той не беше по-отговорен от нас самите.

— Вкъщи ще ми направят макарони на фурна — каза Ерик. — Но за да се прибера, трябва да заредя бензин в колата си, а нямам пари.

— Хората като теб заслужават да гладуват. — Обърнах следващата страница на „Хамлет“. — Макароните са прекалено хубави за лентяи. — Липсваха ми макароните на мама. Тя слагаше около три килограма сирене в тях и бекон от цяло прасе. Знам, че вероятно това беше подъл план да задръсти артериите ми още от ранна възраст, но въпреки това ми липсваха.

— Да не би да го прочете вътре? — попита Пол от леглото си. Той също прелистваше „Хамлет“. — Звучи много шекспировски. Нали се сещаш, „о, господарю мой, не си ти нищо друго, освен лентяй“…

Ерик се обади от пода:

— „Хамлет“ е велик.

— Майка ти е велика — отвърнах му аз. През отворената ни врата видях група момчета, тичащи и крещящи по коридора само по бански гащета. Нямах желание да разбера за какво става дума.

— Пич, просто искам да знам защо не говорят нормално тия хора — намеси се Пол. Прочете един пасаж от пиесата на глас. — Какво по дяволите, означава това? — После добави разгорещено: — Единствената част, която разбирам напълно, е тази: „… той не вярва в страхотното явление, което видяхме тук на два пъти със теб“ 16 16 „Хамлет“, действие I, сцена 1, 25 — превод Валери Петров. — Б.пр. , защото така се чувствам, когато трябва да се срещам с жената на брат ми.

— Не е толкова зле — казах аз. — Поне е ясно, че са имали предвид следното: „Хорацио ни обвиняваше, че сме се надрусали с гъби, но ни повярва, когато и той оцапа гащите, след като видя призрака“. Не е като това тук: „… принц Фортинбрас, обзет от празен блян за превъзходство…“ 17 17 „Хамлет“, действие I, сцена 2, 21 — превод Валери Петров. — Б.пр. .

— Та той само се надува, нали? Можете ли да обвинявате Офелия, че се самоубива след пет подобни действия? Тя просто е искала гласовете да замълчат.

Всъщност аз бях този, който искаше гласовете да замълчат. Типовете по бански надаваха бойни викове по коридора, а над нас някой тропаше с крак в ритъма на музика, която не се чуваше. През няколко стаи някакъв идиот с цигулка се упражняваше. Много силно. Като котка, която деряха жива. Главата ми пулсираше от болка.

Пол изпъшка.

— Уф, мразя тази книга. Пиеса. Каквото и да е. Не можа ли Съливан да ни даде за домашно „Гроздовете на гнева“ 18 18 „Гроздовете на гнева“, Джон Стайнбек. Печели „Пулицър“ през 1940 г. Действието на романа се развива по време на Голямата депресия в Щатите. Изучава се в много от учебните програми и в колежите в САЩ. — Б.пр. или нещо друго, което е на прост английски?

Поклатих глава и пуснах томчето си с „Хамлет“ на пода. От стаята отдолу се чу крясък и после тъп удар, сякаш хвърлиха нещо по тавана.

— Поне „Хамлет“ е кратка пиеса. Ще сляза до фоайето за малко. Веднага се връщам.

Оставих Пол да се мръщи над текста си, а Ерик да се мръщи на пода и слязох по стълбите. Във фоайето също беше шумно — някакъв идиот, който свиреше по-лошо и от мен, набиваше клавишите на старото пиано, поставено там, затова излязох навън през задния вход на общежитието. Гърбът на сградата беше покрит с висок портик, поддържан от масивни колони. Дъждът продължаваше да вали силно, но не толкова, че да навява вода под покрива.

Но беше студено. Придърпах ръкавите на суичъра си надолу, за да защитя ръцете си от студа, и се загледах в хълмовете зад общежитието. Дъждът беше отнел цвета на всичко около мен, падините между хълмовете бяха запълнени с мъгла, а небето бе слязло толкова ниско, че почти се беше сляло със земята. Пейзажът пред очите ми беше стар, непроменен от векове и болезнено красив по начин, който ме караше да искам гайдата да е в ръцете ми.