Маги Стийвотър - Ридание

Не знаеше от колко време се крие там. Достатъчно дълго, за да усети как студената вода прониква в цялото му тяло и краката му се вкочанясват. Достатъчно дълго, за да не може вече да държи главата си над водата. Зловещия вой на глутницата в далечината караше сърцето му да бие учестено.

Затвори очи и се опита да се концентрира върху най-важната си задача в момента — да се задържи върху грапавите стени на стария кладенец. Не могат да те надушат тук. Изгубиха дирята ти в потока и няма да успеят да те намерят .

Студеният допир на водата вледени врата му, имаше чувството, че мозъкът му вече е замръзнал. Погледна нагоре към ясното нощно небе. Въздъхна. Беше изтощен. От колко време правеше това? Цяла вечност, не можеше да си спомни някога да е било другояче. Лаят на преследващите го кучета се отдалечаваше; бяха загубили следата му.

Защо не ме оставите на мира? Не платих ли достатъчно? Молеше Им се да си отидат там, откъдето бяха дошли, но не очакваше отговор. Бог обръща внимание на тези, които имат души — привилегия, която момчето беше загубило преди повече от хиляда години. Преглътна тежко. Дълбоко в гърдите си почувства как някой се прокрадва леко и с любопитство, което означаваше, че Те са влезли в килията. Протегна се във водата към джоба си, извади два стари ръждясали гвоздея и ги стисна здраво в ръка. Не трябваше да се разплаква. Можеше да се справи с това.

Някъде другаде, в малка, кръгла, сива каменна стая, покрита с мъх, мек като козината на млада лисица, един гълъб се блъскаше бясно в телена клетка. Крилата му се удряха в стените, които бяха толкова фини, сякаш бяха направени от човешки коси. Гълъбът дращеше с нокти и безуспешно се опитваше да се захване за тънките телени струни. Беше обезумял не от желание да избяга — клетката нямаше врата, а по-скоро от страх. Това беше най-лошият възможен страх, безнадеждният, и вечното сърце на птицата биеше така лудо, като че ли всеки момент щеше да експлодира в гърдите й.

Бели, деликатни ръце се протегнаха, взеха някак треперещата птица от клетката и я подадоха на една лъчезарна дама, обкръжена от странно златисто сияние сред тази сиво-зелена стая.

Когато проговори, гласът й заблестя в пространството — толкова красив, че можеше да просълзи всекиго. „Крилата“, меко каза тя, като повдигна високо запалена свещ. Пръстите нежно разпериха встрани крилата на гълъба и протегнаха отпуснатото тяло към дамата. Свещта, която тя държеше, отразяваше цветовете на слънцето в очите на птицата.

Дамата се усмихна леко и задържа бледия пламък под крилата на гълъба.

Момчето в кладенеца потръпна. Прехапа устни и притисна силно ръце до челото си в желанието си да се успокои. Болката в гърдите го измъчваше и изгаряше, стягайки жестоко сърцето му. После отслабна също така внезапно, както беше започнала, и то въздъхна едва чуто.

Дамата в сивата стая вдигна свещта пред лицето си. Пламъкът освети красотата й: това беше красотата на съвършения летен ден, но очите й се присмиваха на бледото сравнение. „Той винаги избира трудния начин, нали?“ При звука на гласа й гълъбът започна да се мята лудо. Този път жената вдигна свещта по-близо и пламъците обхванаха перата на птицата, извиха ги и ги опърлиха като лист хартия. Гълъбът застина, човката му се разтвори в мълчалива болка, очите му се впериха невиждащо в тавана.

В кладенеца момчето въздъхна отново, този път шумно, и се опита да си припомни, че трябва да държи главата си над водата. Стисна очи с цялата си сила, сърцето му се сви, а после спря да бие. Почувства се някак празно — за миг даже му стана любопитно, след това се отпусна бавно под водата, разтвори пръсти и гвоздеите, които държеше, заплуваха надолу в мрака под него.

Главата му се изтласка отново отгоре, вратът му се изви в нечовешки спазъм. Момчето беше изтеглено в нощта и захвърлено на ухаещата на детелини земя, плюейки вода от устата си.

„Няма да умираш още, стари приятелю“. Ловецът погледна към него с безразличие, нито ядосан, нито щастлив заради пленената си жертва. Ловът беше свършил, така че и забавлението бе приключило. Кучетата душеха около проснатото сред детелините тяло. „Имаме работа за вършене“.