Маги Стийвотър: Ридание

— Висока, светлокоса жена.

Очевидно не беше Джеймс. Но не беше и леля Дилия. Странно, но в момента не можех да мисля за това. Човек трябва да си има приоритети.

Жената записа нещо срещу името ми.

— Трябва да си вземеш документите за конкурса в края на коридора.

Поставих ръка на устата си и попитах внимателно:

— Къде мога да репетирам?

— След като си вземеш документите, продължи по коридора и в дъното ще видиш двойната врата на…

Не можех да чакам повече.

— Ясно. В класните стаи долу.

Жената разтресе брадичките си. Приех го като „да“ и продължих нататък. Беше ми нужна около минута, за да привикнат очите ми към светлината, но носът ми ме ориентира безпогрешно. Познатата миризма на „любимата“ ми гимназия дори и без присъствието на ученици ми действаше на нервите. Да, май наистина съм пълна откачалка.

От калъфа на арфата ми се чу звън. Телефонът ми. Извадих го и видях, че на гърба му беше залепнала четирилистна детелина, съвсем свежа, дори все още влажна. Не от онези, дето са всъщност трилистни, а четвъртото листо е просто леко мутирало разклонение на третото — всяко от четирите листа беше съвършено оформено и отделно.

После си спомних, че телефонът ми звъни. Погледнах номера с надежда, че не е майка ми. Не беше.

— Здрасти — казах, докато внимателно отлепях детелината и я прибирах в джоба си. Нямаше да навреди.

— О — отвърна Джеймс със съчувствие, настройвайки се веднага към тона ми. Макар телефонът да пращеше и гласът му да звучеше по-високо и грапаво, все пак оказа обичайния си успокояващ ефект върху мен. Топката в гърлото ми моментално изчезна. — Трябваше да ти се обадя по-рано, нали? Вече си готова за частта с драйфането, а?

— Аха. — Облегнах се на двойната врата в края на коридора. — Разсей ме, моля те.

— Ами аз закъснявам. — Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. — Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.

— Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце“.

— Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?

— Ами… — Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас — преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард“, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда“). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. — Не спах достатъчно добре, за да сънувам — казах най-накрая.

О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина — луната на дневното небе. Затова като че ли имах deja vu преди малко. Разочаровах се, че обяснението беше толкова тривиално.

— Е, това е напълно нормално — каза Джеймс.

— Дилия ще дойде на концерта — оплаках му се аз.

— Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

— Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш“.

— Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току-виж решили да ти спестят сцените поне веднъж — добави Джеймс успокояващо. — О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

— Да, благодаря — казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най-накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

— О, майчице!

Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко — най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.

— Внимавай повече. Явно големите предмети имат склонност да вървят пред теб самата.

— Да… — Добре, схванах намека. Ако беше още малко по-забавен, щях да повърна отгоре му. Дръпнах арфата си встрани от него. — Извинявай.