Маги Стийвотър: Ридание

— Ей, споко, можеш да изпускаш арфата си върху мен, когато си поискаш.

Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха“. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.

Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26-тия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.

Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон — там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво-жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.

Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.

Все още не бях свършила. Тъпата ми коса падаше върху лицето, а отпред беше прекалено къса и неравномерна, за да я прибера отново в опашката. Представих си как излизам на сцената с мръсотии по бретона си. Плача само когато съм напълно изнервена и отчаяна, а в момента бях опасно близо до това състояние.

И тогава усетих как една студена ръка нежно отмята косата от лицето ми и я издърпва назад. Дори не бях чула, че някой е влязъл в тоалетната. Не че това ме изненада — да бъда спипана на място в такова унизително положение си е просто част от моята карма. А по-лошото е, че знаех дори без да погледна, че ръката е момчешка. И определено не беше ръката на Джеймс.

Напълно засрамена, се опитах да повдигна глава, но притежателят на ръката ме задържа и каза спокойно: „Не се притеснявай. Почти свърши“.

И наистина беше така. Най-накрая нямаше какво повече да изхвърлям, цялата треперех и се чувствах напълно празна. Въпреки че не можех да мисля за нищо в този момент, нямаше как да забравя за момчето, което стоеше зад мен. Обърнах се, за да видя кой бе станал свидетел на най-противното и антисекси нещо, което едно момиче може да направи. Ако беше Андрю, щях да го фрасна в лицето, защото се е осмелил да ме докосне.

Но не беше Андрю, а Дилън.

Дилън .

Момчето от съня ми. Ето го, дошъл да ме спаси от публичното унижение и да ме поведе победоносно към заслужените овации на тълпата.

Той ми подаде шепа салфетки и се усмихна обезоръжаващо.

— Здрасти. Аз съм Люк Дилън.

Имаше един от онези меки гласове, които издават абсолютен самоконтрол, глас, който не можеш да си представиш да крещи. Дори сред тази миризлива тоалетна звучеше невероятно секси.

— Люк Дилън — повторих, като се опитвах да не го зяпам. Поех салфетките с все още трепереща ръка и се почистих. Вече познавах това лице. В съня ми образът му беше неясен, замъглен като на всички хора, които човек сънува, но със сигурност беше той. Жилест като вълк, със светлоруса коса и дори още по-светли сини очи. И секси. Това го нямаше в съня ми. — Ти си в момичешката тоалетна.

— Чух те отвън.

— Може ли да изляза? Препречил си ми пътя. — Гласът ми трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Люк се отдръпна встрани, за да изляза от кабината, и пусна крана на чешмата, за да си измия лицето.

— Искаш ли да поседнеш?

— Не… да, може би.

Издърпа един сгъваем стол, който беше подпрян на стената, и го постави до мен.

— Бяла си като брашно. Сигурна ли си, че си добре?

Стоварих се върху стола.

— Понякога, след като свърша… с това, припадам. — Опитах да се усмихна, но ушите ми започнаха да бучат. — Един от многобройните ми… ъъъ… чарове.