Маги Стийвотър: Ридание

Запях. Започнах плахо, но после гласът ми укрепна. Внезапно осъзнах, че ужасно много искам да впечатля Люк.

Спрях да пея, защото чух, че флейтата му се присъедини към песента.

— Знаеш ли я?

— Всъщност, да. Пееш ли стиха, в който се разбира, че е бил убит?

Замръзнах.

— Знам само тази част, която изпях. Не знаех, че умира.

— Бедният момък, разбира се, че умира. Това е ирландска песен, нали така? В ирландските песни влюбените винаги умират. Ще ти я изпея. Ти само свири, за да не загубя ритъма.

Засвирих, чудейки се как ли звучи гласът му, когато пее.

Люк вдигна лице към слънцето и запя.

— Виждаш ли, той е бил убит…

— Тъжно — прекъснах го аз.

— … и това е много стара песен — продължи Люк. — Куплетът, който пееш — … да съм до теб още веднъж — трябва да е бил добавен по-късно. Досега не го бях чувал. Но това, което пея аз, винаги е било част от оригиналната песен. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — казах и добавих съвсем искрено: — Имаш чудесен глас. От теб звучи като нещо, което си чул записано на диск, съвсем обработено и професионално.

— Ти също — отвърна Люк. — Имаш ангелски глас. По-хубав, отколкото предполагах. А това е момичешка песен. Стиховете са на момиче, знаеш, нали?

Усетих, че се изчервявам. Глупаво е, разбира се, защото през целия ми живот са ми казвали — и то висококвалифицирани професионалисти и хора, които са част от този „бизнес“ — че съм добра. Чувала съм го толкова пъти, че вече не означава почти нищо за мен. Но от неговите думи сърцето ми подскочи.

— Момичешка… — успях само да повторя леко иронично.

Люк кимна.

— Но ти се справяш повече от чудесно. Изобщо не се напрягаш. Звучиш толкова сигурно , толкова овладяно .

Настроението ми моментално се промени от удоволствие в раздразнение. Репетирах „Риданието на влюбената фея“ от месеци, бях украсила мелодията с няколко направо невъзможни извивки и акорди, от които и най-критичните арфисти щяха да бъдат впечатлени. Не мисля, че бих могла да понеса определението „сигурно и овладяно“ дори от загадъчния Люк Дилън.

— Не съм сигурна, че е комплимент, но щом казваш… — успях да процедя през зъби със спокоен тон. Наследила съм темперамента от майка си, но също като нея никога не показвам кога съм ядосана. Просто ставам все по-студена и по-студена, докато човекът срещу мен не се вледени. Мисля, че коментарът на Люк смъкна температурата в отношенията ни някъде между „доста студено“ и „предупреждение за измръзване“.

Той ми се усмихна загадъчно в отговор.

— Не се цупи, красавице. Исках само да кажа, че би могла да напишеш една много хубава интерлюдия — лично твоя — към песента. Да импровизираш малко, да бъдеш по-спонтанна. Нещо да се случи в тази мелодия. Имаш талант за това, просто не си опитала.

Отне ми секунда да пропусна лекия му флирт покрай ушите си, докато осъзная какво ми казва всъщност.

— Добавила съм някои акорди — отвърнах аз. — Но ми отне доста време. Седмици. Дни наред. Предполагам, че бих могла да добавя още нещо на други места.

Той се приплъзна по-близо до масата и вдигна флейтата си.

— Нямах това предвид. Напиши нещо ново.

— Не мога. Ще разваля песента.

Люк отвърна поглед.

— Всички така казват.

Имах странното чувство, че този момент е особено важен, макар да не разбирах с какво; че нещо в живота ми щеше да се промени завинаги — независимо дали щях да се откажа, или да опитам. Не бях сигурна. Просто знаех, че не искам да го разочаровам.

— Тогава посвири с мен. Помогни ми да измисля нещо. Ще пробвам.

Той дори не ме погледна, но повдигна флейтата към устните си и засвири началните тонове на старата песен. Присъединих се, но с един тон по-ниско. Пръстите ми автоматично намираха нотите така, както ги бях репетирала месеци наред. Също както автоматично следвах Люк и всичките му странни действия през изминалия половин час като по сценарий, написан специално за мен.