Маги Стийвотър - Балада

Ноала прошепна.

— Дай ми само една песен. Няма да взема нищо от теб.

Трябваше да кажа „не“. Ако знаех колко много ще боли по-късно, щях да кажа „не“.

Може би.

Вместо това се чух как казвам:

— Обещай ми. Дай ми дума.

— Имаш думата ми. Няма да взема нищо от теб.

Кимнах. Хрумна ми, че Ноала няма как да ме види, но явно тя го почувства, защото постави отново пръстите си върху моите и облегна главата си назад, на гърдите ми; косата й ухаеше на детелини. Какво чакаше? Аз ли трябваше да започна? Не можех да свиря на проклетото пиано.

Ноала посочи един клавиш.

— Започни оттук.

С неловко чувство заради тялото й, стоящо между мен и пианото, и заради нейното каквото и да беше , стоящо между мен и мозъка ми, натиснах клавиша и разпознах първата нота от песента, която не напускаше съзнанието ми, откакто се бях събудил. Замотах се непохватно до следващата нота, натискайки по пътя няколко погрешни клавиша, докато стигна до правилния — пианото беше като непознат език и ми се струваше, че изобщо не ми се удава. Следващия го открих малко по-лесно. До другия успях да стигна само с една грешка. Третия уцелих от първия път. И после вече свирех мелодията с две ръце, колебливо избирайки басовата линия, която звучеше съвсем ясно в главата ми.

Беше непохватна, аматьорска, красива. И беше моя . Не звучеше като песен, която съм откраднал от Ноала. Разпознах откъслечните мелодии, с които се бях заигравал през годините, възходящата басова линия, която обожавах в музиката на „Аудиослейв“, и рефрена, който понякога изпълнявах на китарата си. Беше моя, но многократно по-наситена, по-концентрирана, по-оформена.

Спрях да свиря и се загледах в пианото. Не можех да кажа нищо, тъй като го исках ужасно силно. Исках това, което тя ми беше предложила, и ме присвиваше стомахът, защото трябваше да й откажа. Затворих очи.

— Кажи нещо — обади се най-накрая Ноала.

Отворих очите си.

— По дяволите. Казах на Съливан, че не мога да свиря на пиано.

Наистина не разбирах какво чувствах в момента. Песента, която Джеймс изсвири, изпълваше съзнанието ми и беше толкова красива, че бях като пияна от нея. Почти бях забравила колко е хубаво вдъхновението ми да се сдобие с плът дори без да съм взела енергия от Джеймс в замяна. Внезапно се усетих изтощена и вече ми беше трудно да поддържам човешката си форма.

— Тръгвам си — казах на Джеймс, измъкнах се изпод ръцете му и се изправих.

Той все още гледаше втренчено клавишите, раменете му бяха стегнати, като че ли абсолютно втвърдени.

— Чу ли какво казах? — попитах го аз. — Тръгвам си.

Джеймс ме погледна и враждебността в очите му ме изненада.

— Направи ми услуга — каза. — Не се връщай.

Изгледах го продължително и наистина се замислих дали да не го ослепя, за да го накажа. Знаех, че притежавам силата да го направя. Бях виждала една фея да го прави преди; изплю се в очите на някакъв мъж, когато забеляза, че той може да я вижда, докато тя вървеше по улицата. Беше нужна само секунда. А и Джеймс гледаше право към мен.

Но тогава се вгледах в лешниковите му очи и си го представих как се взира към света с празни, невиждащи зеници като онзи сляп мъж.

И не можах да го направя.

Не знам защо.

Затова просто си тръгнах, ставайки невидима, преди да затворя вратата зад себе си; за миг се препънах леко по пътя си през коридора. След като излязох от репетиционната, исках толкова светкавично да се озова навън, че почти се блъснах в някаква жена, вървяща пред мен. Допрях се до стената, а тя извърна глава, боядисаните й в розово нокти се вдигнаха във въздуха като на диво животно. Кълна се, че тя подуши въздуха в моя посока, което беше малко необичайно поведение — бих го очаквала от феи, но не и от хора.

Вече ми се искаше този странен ден да свърши. Измъкнах се от обсега й и потънах в есенната вечер, опитвайки се да забравя погледа на Джеймс. И най-вече да се престоря, че не ме заболя, когато ме помоли да не се връщам.

Отношенията ми с общежитието се градяха на принципа любов-омраза. Имаше чувство за независимост: вече можех спокойно да хвърлям мръсните си дрехи и боклуците си на пода и да похапвам сухи шоколадови бисквити три дни подред на закуска без нищо друго (което всъщност не е добра идея — винаги ти остават черни трохи по зъбите и се тормозиш през първите няколко учебни часа). Имаше и чувство за другарство: седемдесет и пет момчета, зарязани в една сграда, означаваше, че не можеш да хвърлиш камък, без да удариш музикант с топки.