Маги Стийвотър - Балада

— Може би ще е по-подходящо — съгласих се аз.

— Е, как е, харесва ли ти „Торнкинг-Аш“? — Съливан най-накрая взе лъжицата си и започна да яде. От мястото си можех да чуя как схрусква закуската си; в купата му нямаше никакво мляко.

— Разбива отвсякъде китайското водно мъчение. — Не знам защо, но очите ми се спряха на ръката, с която държеше лъжицата. На един от възлестите му пръсти имаше широк метален пръстен, издраскан с някакви знаци. Грозен и тежък, също като гривната на китката ми.

Той улови погледа ми. Очите му отскочиха за миг към ръката ми и после отново към неговия пръстен.

— Искаш ли да го разгледаш по-отблизо? — Остави лъжицата си на масата и започна да върти халката, за да я извади. Беше я издърпал донякъде, когато слаба, болезнено неприятна мелодия зазвуча в ушите ми и видях как Съливан се строполи на пода, хвана се за гърдите и започна да повръща, а около него имаше цветя и кръв.

Затворих очи за секунда и когато ги отворих отново, той си седеше спокойно на масата и продължаваше да се мъчи да извади пръстена, заседнал на възлестата му става.

Поклатих глава.

— Не, няма нужда, недейте. Моля ви, спрете.

Думите излязоха от устата ми, преди да помисля как ще прозвучат. Погледнато отстрани, сигурно съм приличал на пълен простак, но Съливан май не забеляза. Както и да е, важното е, че остави халката на пръста си.

— Е, ти не си идиот — каза той. — Сигурен съм, че знаеш защо те повиках тук. Ние сме музикално училище, а в общи линии ти все едно вече си се дипломирал с почести още преди да си започнал. Запознах се с изпълненията и с резултатите ти. Би трябвало от самото начало да си знаел, че в училището вероятно няма учител, който да е на твоето ниво.

Щом не бях признал на семейството си защо съм дошъл тук, едва ли щях да го споделя с някой случаен преподавател.

— Е, а може и да се окажа идиот.

Съливан поклати глава.

— Виждал съм достатъчно, за да знам как изглеждат.

Прииска ми се да се ухиля, човекът определено беше прав.

— Добре, да предположим, че не съм идиот. — Отместих купата с разкиснатата си закуска встрани и се облегнах на лакти на масата. — Да предположим, че съм знаел, че едва ли ще намеря тук своя Оби Уан с гайда на рамо. Нека също така да допуснем — за удобство — че няма да ви кажа защо съм дошъл въпреки всичко, но приемете на доверие, че съм имал основателна причина.

— Добре, съгласен съм. — Съливан погледна към часовника си и после отново към мен. В очите му имаше блясък, някаква дълбочина, каквато не бях свикнал да виждам у учители; не беше просто поредният възрастен, смазан от гигантската мелница на живота. — Попитах Бил какво според него трябва да правим с теб.

Беше ми нужно малко време да си спомня, че така се казваше онзи инструктор по гайда.

— Той смята, че просто трябва да те оставя на мира. Да продължиш да си репетираш, както си го правил досега, да посещаваш другите часове и в този дух. Но аз мисля, че това извращава цялата идея за идването ти въобще в музикално училище. Следиш ли мисълта ми?

— Съгласен съм, наистина звучи доста погрешно — кимнах аз. — Не мисля, че бих се осмелил да използвам глагола извращава…

Съливан ме прекъсна.

— Затова си мисля, че ще бъде добре да се запознаеш и с друг вид инструмент. Не от дървено-духовата секция. Ще го овладееш прекалено бързо. Трябва да е китара, например, или пиано. Нещо, за което ще са ти нужни повече от пет минути, за да го научиш.

— В духа на започналото споделяне — казах аз, — свирил съм малко на китара.

— В духа на започналото споделяне — повтори думите ми Съливан, — аз също. Но съм по-добър с пианото. Някога пробвал ли си се?

— Ще ми преподавате вие ?

— Истинските учители по пиано преподават по строги схеми и се занимават с истински пианисти. Но понеже не искам да си пропилееш годините тук, намерих малко свободно време между проверяването на ужасяващи есета по английски, за да ти давам уроци. Които ще ти се зачитат като кредити по музика. Какво ще кажеш за предложението ми?

Когато хората са мили без причина, винаги ставам подозрителен. Когато хората са мили без причина към мен, направо ставам параноичен.

— Не знам защо, но ми се струва, че съм нещо като научен експеримент или наказание.

— Да — отвърна Съливан, ставайки от масата с почти празната си купа със заешка храна. — Ти запълваш квотата ми за „подпомагане на ученици, които ми напомнят за мен самия, когато бях млад и глупав“. Трябва да ги благодаря за това. Бих искал да започнем още тази седмица, но имаме планирана екскурзия до Вашингтон, затова ще се видим следващия петък в пет часа в репетиционната. О, и ако не гориш от желание да се чувстваш неудобно, можеш да оставиш егото си в стаята. Няма да имаш нужда от него.