Маги Стийвотър - Балада

— Не бих бързала да се откажа от човешката си същност — казах аз, отстъпвайки назад. — Поне докато не видиш какво наистина означава да бъдеш фея.

Напразно пилеех думите си. Той ме гледаше, без да дава признак, че разбира за какво говоря.

Оставих консорта там, заобиколен от феите. Преди да стана и наполовина невидима, висока червенокоса фея го хвана за ръка и докато напълно напусна физическата си форма и препусна през човешките сънища и мисли, които пазех в спомените си, той отново беше омагьосан от танца. От мястото, където се реех във въздуха, не можех да го различа от феите; не можех да определя и какво беше чувството, което прогаряше гърдите ми. Тръгнах си радостна, че се отървавам от всички тях; трябваше да даря едно момче с чудесен сън.

Създай текстово съобщение

195/200

До: Джеймс

Видях още феи. Музиката ги призова. Танцуваха заедно в кръг. Никой не можеше да ги види, така че и аз се престорих, че не забелязвам нищо. Бяха прекрасни и изпод кожата им се носеше музика.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Сънувах музика.

Песен, запленяваща и жива, носеща се отдалече, прекрасна и непостижима.

Исках я, копнеех за тази мрачна песен на желанието. Беше така истинска, както никой сън не може да бъде.

Знаех, че Ноала ми праща тази толкова красива песен, която ми причиняваше болка със своето съвършенство.

И се събудих.

Когато се събудих, устата ми беше препълнена със златна музика. Сякаш имах песен, забита в главата си, но с вкус, цвят и усещания, вървящи заедно с нея. Задушавах се от дима на горящи дървета, давех се от капчиците дъжд, падащи върху дъбовите листа, а сияещите златни нишки ме лишаваха от последните ми глътки въздух и свобода. Напомняше ми за това как желаех Ди, как желаех да бъда по-добър гайдар, как желаех да… просто, че желаех.

— Ей, Джеймс, събуди се! — Гласът на Пол отблъсна назад тежестта на песента и освободи притиснатите ми гърди; отново можех да дишам. — Седем и трийсет е.

Вдишах дълбоко от въздуха в стаята, който беше успокояващ със своята обикновеност: леко потно бельо, застоял чипс „Доритос“ и старо дървено дюшеме. Досега не бях оценявал по достойнство уханието на „Доритос“ — напълно човешко. Потопих се дълбоко в простосмъртната атмосфера около мен, спасителна лодка в размирното море на песента. Думите на Пол ми се струваха абсолютно маловажни.

— Седем и трийсет и една — каза той. Гласът му беше придружен от звук на затваряне на цип. Вероятно на раницата му. Това ме откъсна още повече от съня, опитах се да не се разстройвам. — Буден ли си?

Да, буден бях. Просто ми отнема повече време да си проправя път от сънищата към реалността. Реших да изпробвам гласа си и се изненадах малко, когато той проработи.

— Няма начин на тази земя да е станало осем без двайсет. Защо не съм чул будилника?

— Включи се преди петнайсет минути. После пак, но на по-тихия режим. Ти дори не помръдна.

— Бях умрял — казах аз и се изправих. Чаршафите ми бяха подгизнали от пот. — Мъртвите хора не мърдат. Сигурен ли си, че будилникът се е включил?

Осъзнах, че съквартирантът ми е напълно облечен. Дори беше имал време да залиже назад черната си коса с вода и гел и така приличаше на италиански гангстер.

— Сигурен съм, аз се събудих от него. — Втренчи се в мен, очите му бяха ококорени зад очилата. — Да не си болен?

— Болна ми е главата, приятелю. — Станах от леглото с чувството, че разкъсвам прозрачната паяжина на сънищата си. След като вече бях буден, ми се стори, че леглото ми мирише притеснително на уханието на Ноала от онзи първи път, когато се срещнахме — всички есенни аромати накуп, дъжд и желание. А може би миризмата идваше от мен, от моята кожа. Тази мисъл ми беше някак особено неприятна. Насочих вниманието си отново към Пол. — Но не съм болен в прозаичния смисъл на думата, за съжаление. Смяташ ли, че мога да се появя в час в този външен вид? — посочих тениската и шортите, с които обикновено спя.

— Човече, дори аз не бих искал да те виждам в този вид. Идваш ли с мен на закуска? Трябва да побързаме.

Поразрових се из купчината на пода за чифт чист панталони, докато Пол се мотаеше пред вратата, нежелаещ да тръгне без мен. Нахлузих някакви дрехи и прокарах пръсти през косата си — излишен жест, защото нищо не можеше да приведе в ред хаоса върху главата ми.