Маги Стийвотър - Балада

— Да, идвам. Закуската е най-важното ядене за деня, скъпи ми Пол. Не бих я пропуснал за нищо на света. Дали някой ще забележи, че съм носил това вчера? — Пол не отговори, мъдро разбрал, че въпросът ми е риторичен. — Готов съм, да тръгваме… не, чакай.

Приклекнах и издърпах брезентовия си чувал изпод леглото. Затършувах из вещите си и стигнах чак до дъното на торбата; чувствах се като участник в телевизионно състезание:

Въпрос номер 1: Кое от нещата, намиращи се в чувала на Джеймс, ще му помогне да се справи със заплахата от свръхестествено създание, въоръжено с чифт много хубави цици?

а) един не много точен часовник.

б) роман — ужасяващ на външен вид трилър, изпратен от майка му, която не е подозирала, че той ще прекарва всяко свободно време в четене на нещо, което повечето учители биха изтръгнали от ръцете му и захвърлили на боклука.

в) шепа енергийни блокчета, прибрани тук, в случай че настъпи ядрено бедствие и вследствие на това настане отчайваща липса на прясна храна.

г) желязна гривна, която е свързана с най-големия му кошмар от изминалото лято, но изглежда вършеше работа при други хора.

Пръстите ми уловиха най-накрая желязната гривна — тънка, неравна, кръгли възли в двата края, които не бяха свързани. Извадих я. Пол безмълвно ме гледаше, докато я поставях на китката си.

Бяха минали седмици, откакто петната, които гривната оставяше на китката ми, най-накрая изчезнаха. Чувствах се по-добре с допиращото се до кожата ми желязо. Защитен, непобедим.

Винаги съм бил отличен лъжец, дори себе си можех да заблудя.

Притиснах двата й края, докато прилепнаха почти плътно до кожата ми.

— Сега вече съм готов.

Закуската беше както обикновено. Група музикални откачалки, събрани в столовата прекалено рано сутрин. Който беше проектирал това място, обаче е бил много умен: на източната страна прозорците бяха толкова високи, че стигаха от пода почти до тавана. Сутрешното слънце изпълваше залата и осветяваше издрасканите дървени маси и избелелите фрески по стените. По всяко друго време столовата изглеждаше съвсем обикновена, дори мизерна и мрачна. Но когато я виждахме рано сутрин, окъпана в тази светлина, тя беше като истинска катедрала.

Разговорите бяха тихи, почти заглушени от тракането на лъжиците в купите с различни видове зърнени закуски, с които се изхранваха повечето ученици; виждаха се и вилици, борещи се с рохките яйца. Намачках ядките си почти до каша и започнах да ям, макар все още да усещах в устата си вкуса на музиката от съня ми.

— Джеймс, мога ли да поговоря с теб за малко? Ако си приключил със закуската, разбира се.

Гласът беше на Съливан. Повечето учители, които живееха в кампуса, ядяха по-късно в отделна столова във факултета, далече от примитивните си питомци, но той често закусваше с нас. Тъй като часовете му бяха все първи, беше логично да е тук в тези все още ранни зори. Освен това с кого другиго щеше да споделя закуската си?

— Давам прием точно в момента, заповядайте при нас — казах аз.

Съливан огледа над купата си с ядки компанията на масата. Обичайните заподозрени: Мегън, Ерик, Уесли, Пол. Всички, освен човека, който исках да бъде тук. Нима вече нямаше дори да сяда на масата ми от време на време? Съливан каза:

— Твоите поданици ще те споделят ли за малко с мен?

— Да не би Джеймс да има проблем? — Мегън бръщолевеше нещо, докато ние си разменяхме дворцови любезности, но сега се заинтересува от разговора ни.

— Не повече от обикновено — Съливан не изчака отговор, взе купата ми и я понесе към една празна маса, без да се обръща назад, като че ли беше сигурен, че ще последвам закуската си.

— Очевидно висшата власт изисква присъствието ми другаде. — Свих рамене, не мислех, че ще им липсвам, така или иначе, бях ужасна компания. — Ще се видим в час.

Присъединих се към Съливан и седнах срещу него. Нямах особено желание да изям зърнената си каша, затова просто стоях и го гледах как внимателно маха ядките от своята купа. Имаше много дълги пръсти с възлести стави. Той си беше висок по принцип, с леко немарлив вид, сякаш е бил хвърлен в сушилнята, а после облечен, без да е изгладен. От толкова близо можех да видя, че е доста млад. Най-много на трийсет.

— Чух за преподавателя ти по гайда — каза Съливан. Купчинката от ядки върху салфетката му нарастваше все повече. — Или по-скоро трябва да кажа „бивш преподавател“? — Повдигна въпросително едната си вежда, но не отклони погледа си и продължи да сортира внимателно.