Маги Стийвотър - Балада

— Не съм аз тази, която ще разбие илюзиите ти — отвърнах. — Скоро ще разбереш сам. Сега се наслаждавам прекалено много на невежеството ти, за да ти кажа.

— Всеки наоколо може да ми каже истината — каза мъжът.

Усмихнах му се отново, но не отвърнах на предизвикателството.

— Виждам, че разговорът с теб няма да ме доведе до никъде — въздъхна той и ми подаде ръка. — Искаш ли вместо това да потанцуваме? Само един танц?

Не обичах да танцувам с феи, но това беше човешко същество. Стиснах леко зъби.

— Няма такова нещо като един танц в тези сборища.

— Така е. Тогава ще танцуваме, докато пожелаеш да спрем. И ще спрем.

Замислих се за миг. Танцът със съпруга на Елинор, без предварително да съм отправила молба за тази привилегия, ми се струваше лоша идея. Което, от друга страна, прибавяше вълнуващ елемент към предизвикателството.

— Къде е нашата скъпа кралица?

— Заета е с по-важни дела на друго място. — За частица от секундата ми се стори, че видях как нещо — облекчение, може би — премина по лицето му и после изчезна. Ръката му беше все още протегната към мен и аз поставих своята в дланта му.

И музиката ни понесе. Краката ми полетяха в ритъма, опитвайки се да догонят неговите, и двамата се завъртяхме сред тълпата. Някъде там беше нощ, но тя като че ли още не бе стигнала до този хълм, ярко осветен от сиянието на множеството малки кръгове, образувани от танцьорите, и от искрящия прах, носещ се във въздуха.

Танцувахме. Ръцете му ме държаха здраво, сякаш щеше да ме повдигне всеки момент нагоре, и от всички страни бяхме наблюдавани. Докато се носехме покрай останалите феи, чувах гласове и откъслечни фрази от разговорите:

— … леанан шии…

— … ако кралицата разбере…

— … защо тя танцува със…

— … той ще бъде крал, преди да…

Пръстите ми стиснаха силно мъжа.

— Значи ще ставаш крал; затова си тук.

Очите му светеха. Както ставаше с всички хора, и той се опияняваше от музиката, след като започнеше да танцува.

— Това не е тайна.

Мислех си да отвърна — „За мен беше“, но не исках да приличам на глупачка.

— Но ти си просто човек.

— Мога да танцувам обаче — протестира той. Наистина можеше. Доста добре за човек — тъпанът пронизваше тялото му и го тласкаше във всички посоки, краката му правеха сложни стъпки по утъпканата трева. — А когато стана крал, ще притежавам и магическа сила.

Завъртя ме около себе си.

— Как ти хрумна това, човеко?

— Кралицата ми обеща и й вярвам; не би могла да ме излъже. — Засмя се диво и видях, че вече беше напълно опустошен от музиката, обсебен от танца, толкова уязвим за нашите сили… — Тя е много красива. Боли ме, cailin , красотата й ми причинява болка.

Не се изненадах, че красотата на кралицата му причинява болка. Тя нараняваше всички, които можеха да я видят.

— Магията не се носи просто във въздуха, човеко.

Той се разсмя отново, сякаш бях казала нещо много смешно.

— Разбира се, че не! Тя се пренася от тяло в тяло, нали така? Затова предполагам, че ще дойде в мен от нечие друго тяло.

Смятах се за зловещо създание, но това прозвуча страшничко дори и за мен.

— Някой друг, притежаващ магия… Да се зачудиш откъде ли ще намери друго човешко тяло с такава магия. И какво ли ще направи с този друг.

— Кралицата е много изобретателна.

Сетих се за начина, по който беше изплела внимателно мрежата си зад гърба на бившата кралица, за да бъде сигурна, че когато короната падне от главата й, тя — Елинор — ще бъде тази, която ще я вдигне и сложи на своята.

— О, да, наистина е много изобретателна. Но ми звучи като че ли това, което ще направи, ще бъде много болезнено за въпросния друг.

Принцът консорт направи гримаса на недоверие.

— Моята кралица не е жестока.

Погледнах го изненадано. Едва ли вярваше на думите си. Освен ако като дете не е паднал на главата си или нещо подобно. Но той изглеждаше абсолютно сериозен. Затова само казах:

— Не всеки може да задържи магията в себе си, дори когато успеят да я открият и да му я предадат.

— Хелоуин, cailin . Денят на мъртвите. Тогава магията е по-силна, по-жива. А и кралицата няма да ме дари с нещо, което не мога да понеса. Тя познава всичките ми слабости и сили. Не се страхувам; вярвам, че много скоро ще бъда един от вас.

— Спри — извиках аз и застинах на място толкова внезапно, че той ме дръпна рязко и изви рамото ми, причинявайки ми болка. — Не мисля, че разбираш за какво говориш.

Консортът освободи ръката ми и остана неподвижно пред мен, с отпуснати отстрани на тялото си ръце. Танцьорите наоколо също спряха и впериха погледи в нас. Гласовете им се надигаха в неясно мърморене и неразбираем шепот.