Маги Стийвотър - Балада

Джеймс звучеше много смело, забавен и силен едновременно, макар мислите му, които успявах да доловя, да бяха напълно хаотични.

— Ей, шматко, какво става?

Тя му се усмихна в отговор — изглеждаше направо дразнещо красива (по принцип не се интересувам от привлекателните членове на своя пол) — и направи странна, крива и унила гримаса. Отново дразнещо сладка.

— Каня се да се прибирам в стаята си. Този път реших да мина оттук, защото винаги, ъъъ… никога, защото никога не бях виждала фонтана осветен. А ми се искаше да го видя.

Да бе, както и да е. Значи си дошла да видиш Джеймс и не искаш да му го признаеш. Добре. Не бъди толкова свенлива . Огледах я по-внимателно. Джеймс бе наклонил леко главата си в посока към мен, сякаш се вслушваше в мислите ми, и аз отстъпих няколко метра встрани. Но при внезапното ми движение момичето вдигна рязко глава, очите й ме проследиха и се присвиха неодобрително, като че ли наистина можеше да ме види. Скапана работа. Наведох се, все едно си завързвах връзките на обувките като напълно обикновено момиче, което всички можеха да видят. Очите й вече не се взираха в мен — все пак не можеше да ме види съвсем ясно. Може би имаше някакво вътрешно свръхестествено зрение. Това също ме подразни.

— Ди — каза Джеймс. — Земята вика Ди. Викам планетата Ди. Хюстън, май комуникацията ни е прекъсната. Ди, Ди, чуваш ли ме?

Тя се извърна и погледна отново към него. Примигна няколко пъти.

— Ами… Да, извинявай за това. Не успях да спя добре миналата нощ. — Имаше много красив глас. Помислих си, че може да стане чудесна певица. Приключих с фалшивото завързване на обувките си, изправих се и се запътих с бавна стъпка към фонтана, за да се скрия във водата. Зад себе си чух как Джеймс каза нещо и Ди се засмя — смях на облекчение, сякаш е минала цяла вечност, откакто е чула нещо забавно, и сега се радваше, че хуморът все още съществува.

Излегнах се във фонтана — в тази си форма нямаше как да усетя мокротата — и погледнах нагоре към мрачното небе; водата се стелеше на равни вълнички над мен и заливаше очите ми. Чувствах се в безопасност, напълно невидима, напълно защитена.

Ди и Джеймс дойдоха до ръба на фонтана със сатира и застанаха точно над мен, близо един до друг, но без да се докосват, разделени от някаква преграда, която бяха издигнали, преди аз да се появя на сцената. Джеймс пускаше безсмислени шегички през цялото време, една след друга, и я караше да се смее отново и отново, така че да не им се налага да говорят. Трябваше да намеря начин да го накарам да приеме сделката ми.

Двамата гледаха към сатира, който се хилеше срещу тях и танцуваше във вечността върху малко дъбово листо в средата на водата.

— Чух те да репетираш — каза Ди.

— Онемя ли от великолепието ми?

— Всъщност мисля, че си станал много по-добър, откакто съм те слушала за последно. Не мислех, че е възможно.

— О, напълно възможно е. Светът е прекрасно и странно място. — Поколеба се. Лежейки във водата, можех да разчета мислите му много по-лесно. Видях как в мозъка му се появява въпрос как се справяш тук? Но вместо това каза: — Става по-студено вечер.

— Понякога в стаята ни е дяволски студено! — Гласът на Ди беше прекалено ентусиазиран, радостен от лекотата на разговора. — Кога ще пуснат парното?

— Може би така е по-добре. Ако го пуснат още сега, през деня в стаите ще става толкова горещо, че ще можем да си печем бонбони на радиаторите 12 12 Бонбоните marshmallow — вид желирани меки бонбони, направени от царевичен сироп, захар, желатин, натурална дъвка и овкусители, са много обичани в Щатите; подходящи са за пикник — пекат се на лек огън и се разтеглят с пръсти. — Б.пр. .

— Така си е. Пък и следобед все още е достатъчно топло, нали? Предполагам, че е заради планините.

Видях как Джеймс се бори с думите си, преди да ги изрече — първото искрено нещо, което се готвеше да каже, откакто я видя под уличната лампа.

— Планините са величествени, нали? По някаква причина обаче, когато ги гледам, се натъжавам.

Ди не отговори и не реагира по никакъв начин. Сякаш ако Джеймс не говореше забавни неща, тя изобщо не го чуваше.

Отдалечи се от него и се придвижи по ръба на фонтана. Той не я последва. Момичето потопи ръка във водата, близо до стъпалата ми, и каза:

— Този фонтан е доста странен. Защо сатирът се усмихва така?

Джеймс се протегна и погали задните части на статуята.

— Защото е гол.

— Просто се радвам, че е пред вашето общежитие, а не пред нашето. Мисля, че е направо ужасен.