Маги Стийвотър - Балада

Май беше минала цяла вечност и откакто не бях получавала това, което исках.

Присвих очи към пламтящото над дърветата червено слънце и към учениците, прибиращи се в общежитията на групички по двама, трима и четирима. Неколцина вървяха сами, с ръце, пъхнати в джобовете или вкопчени в дръжките на раниците, и с очи, забити в земята. Те щяха да бъдат лесни мишени; да бъдеш далече от семейството и приятелите си е трудно и тези малки, самотни души имаха за компания само музиката си. Светеха слабо в бледозелено и във всички нюанси на синьото — цветовете на очите ми. Може би ако не беше толкова скоро след последния, щях да се изкуша. Но все още се чувствах силна, жива, непобедима.

И Джеймс беше там, сред други четирима ученици, което беше напълно погрешно. Мишените ми никога нямаха приятели — музиката беше техният живот. Някой като него не би трябвало да се разбира толкова добре и леко с хората. Дори не би трябвало да го иска. Може би щях да се усъмня дали това е той — въпреки късо подстриганата кестенява коса и наперената му гаменска походка, но силните отблясъци на жълтото — за сведение, любимият ми цвят — които искряха от него, крещяха музика, музика, музика .

Положих огромни усилия да се овладея и да не изтичам там долу, за да го накарам да приеме сделката ми. Или да го нараня. Много тежко. Хрумнаха ми няколко идеи, които можех да осъществя доста бързо.

Търпение. Овладей се .

Затова просто се присъединих към групичката му, невидима. Предполагам, че можех да бъда видяна, ако някой наистина решеше да се вгледа в правилната посока, но никой не го направи. Никой не го правеше сега, но съм чувала от други феи, че невинаги е било така. Малкото младежи, които ме усещаха донякъде и поглеждаха към мен, виждаха само вихрушка от окапали листа, летящи по ръба на тротоара, които се издигаха нагоре във въздуха и после отново падаха на земята. Това бях аз, винаги съм била аз — невидимото потръпване в здрача, необяснимата бучка, заседнала в гърлото ти, нежеланата сълза, появила се в очите ти при спомена за нещо отдавна забравено.

Когато хлапетата стигнаха до общежитията, групичката се раздели на две, защото момичетата влязоха в своята сграда. Вече можех да се приближа още, толкова близо, че неговото вътрешно сияние се отразяваше върху потъналата ми в здрач кожа и ме изпълваше с желание да го докосна и да изтегля ярките струни на музиката извън главата му. Само да приемеше предложението ми…

Джеймс и другото момче говореха за автоматите за продажба на разни дреболии. Момчето, което се отличаваше най-вече с невинното си и усмихнато лице, цитираше данни за това колко много хора умират от паднали върху тях такива машини.

— Не мисля, че тези хора нарочно бутат автоматите върху себе си — каза Джеймс.

— Има го заснето на видео — отвърна кръглоликият му спътник.

— Не, според мен вероятно отмъстителният ангел на автоматите бута машините върху хищните и алчни задници, които ги тресат, защото са глътнали парите им. — Джеймс направи движение сякаш бута нещо тежко, а после на лицето му се появи ужасено изражение и той наподоби звук като от силен трясък. — Научи си урока, баровецо. Следващия път просто приеми, че си загубил петдесет цента.

Кръглоликият:

— Само дето няма да има следващ път.

— Абсолютно си прав. Смъртта ще им попречи да действат съгласно научения урок. Задраскай това от сценария. Нека да приемем, че свързаните с автомати за закуски и други подобни блага трагедии не съдържат морална поука, а са просто форма на естествен подбор.

Събеседникът му се разсмя, после се взря в нещо встрани от Джеймс.

— Ей, пич, тук има едно момиче. И то те зяпа.

— Мислех, че край мен винаги има момичета, които ме гледат влюбено — каза Джеймс, но все пак се обърна назад; погледът му мина покрай мен и се спря в нещо или някого зад гърба ми. Жълтото вътре в него внезапно просветна още по-ярко, завъртя се и избухна в ярък огън, но той не беше предназначен за мен. Очите му не ме откриха; бяха се впили в едно бледо момиче. Черна коса, лице почти без никакъв цвят, като измито под изкуствената светлина на уличната лампа, пръстите й нервно подръпваха презрамките на раницата. Нещо в гласа на Джеймс липсваше, когато се обърна към кръглоликия си съученик:

— Ей, ще дойда след минута, става ли? Тя е от старото ми училище.

Момчето кимна разбиращо с глава и продължи пътя си, а Джеймс направи няколко крачки през кръговете светлина, хвърляни от лампите, до мястото, където стоеше момичето. Тънки лъчи оранжев блясък минаваха през нея — като неонови нишки карамел. Вероятно от нея щеше да стане прекрасен мой ученик, ако не ги предпочитах млади, красиви и от мъжки пол.