Маги Стийвотър - Балада

Прибрах инструмента обратно в калъфа. Скромната т.нар. учебна гайда е простичка пластмасова версия на истинските гайди и най-голямата й добродетел е, че е стократно по-тиха — така имаше сто пъти по-малка вероятност да оглушееш, докато репетираш в тясно помещение. А и е дяволски по-лесно да се свири на нея чисто физически — няма го цялото това напъване-духане-изкарване-на-целия-въздух-от-дробовете. Освен това звучеше като умираща гъска; за зашеметяващо впечатление ти трябва истинска гайда. Така че се протегнах за втори път към калъфа си.

— Ами… Имаш ли нещо против да посвиря малко на истинската си гайда, а? Трудно е да намериш място за репетиране в кампуса и имам чувството, че не съм я вадил от векове от тази кутия.

Бил изглеждаше леко изненадан, но сви рамене.

— Добре, щом искаш. В момента тук няма други ученици. Както ще ти е най-удобно. Какво ще ми изсвириш?

— Не съм сигурен още. — Извадих гайдата си; миризмата на кожа и дърво ми беше така близка и позната, сякаш бе моята собствена. Ручилата пасваха идеално на рамото ми; в мига, в който звукът излезе от тях, осъзнах колко шумни можеха да бъдат наистина, особено в тази малка стая. Трябваше да си донеса тапите за уши.

Бил ме наблюдаваше как настройвам инструмента си, част по част, и оглеждаше стойката ми… Първоначално смятах да започна с нещо бавно, а после да завърша с толкова неземно парче, че да го накарам да целуне обувките ми, но гайдата звучеше ужасно силно в малката стая и накрая просто исках това да свърши. Впуснах се в един от любимите си рилове, почти невъзможна за изпълнение завъртяна минорна мелодия, която можех да изсвиря и насън. Бързо. Чисто. Съвършено.

Лицето на Бил беше абсолютно безизразно. Никаква емоция, нищо. Сякаш бях отвял изражението му с високите децибели на гайдата си. Свалих я от раменете си.

— Няма на какво да те науча — поклати глава той. — Но ти го знаеше, когато дойде тук, нали? Мисля, че едва ли има някой в целия окръг, който може да те научи на нещо. Може би и в целия щат. Ходиш ли по конкурси и състезания?

— До това лято, да.

— Защо спря?

Свих рамене. По някаква причина не ми беше приятно да му казвам.

— Спечелих каквото исках. Стана ми скучно след това.

Бил отново поклати глава. Очите му изучаваха лицето ми; можех да позная какво си мисли, защото те винаги мислеха едно и също: „Толкова си млад, а аз съм толкава стар…“ Гласът му беше спокоен:

— Ще се свържа с училището. Ще ги информирам, за да решат какво да правят. Но и те са го знаели още преди да те вземат при тях, нали?

Хванах гайдата под мишница.

— Аха…

— Трябва да кандидатстваш в „Карнеги Мелън“. В този университет има специалност гайда.

— Не се бях сещал — отвърнах аз. Той не обърна внимание на сарказма ми.

— Трябва да помислиш за това, като приключиш тук. — Бил ме гледаше как прибирам гайдата си. — За теб би било загуба на време, ако просто отидеш в някоя музикална академия.

Кимнах му замислено, оставих го да направи още няколко умни забележки, после стиснах ръката му за довиждане и излязох от стаята. Изпитвах разочарование, макар да не трябваше. Нима можех да очаквам нещо друго?

Едно момиче седеше на бордюра на тротоара, когато излязох от музикалния магазин. Бях в толкова гадно настроение, че нямаше да я погледна повторно, ако не беше приседнала на сантиметри от колата ми. Макар да бе обърната с гръб към мен, всичко в нея направо крещеше ох, колко ми е скучно!

Поставих калъфа на гайдата на задната седалка, като се постарах да вдигна максимално шум, за да схване тя картинката — нали знаете, че ще я прегазя , ако не се премести, когато подкарам колата си.

Но момичето не помръдна въпреки тряскането на вратите и пуфтенето ми, така че заобиколих колата и застанах пред нея. Тя все още седеше неподвижно, с повдигнато към следобедното слънце лице и затворени очи, преструвайки се, че не ме забелязва.

Може би посещавахме заедно някои часове и се предполагаше да я разпозная. Ако беше ученичка, определено не спазваше характерния за тукашните момичета дрескод — носеше тясна риза в телесен цвят с щампи, наподобяващи изписани на ръка думи, и дънки тип „клош“, а под широките крачоли се показваха гигантски платформи с дървени подметки. И все пак най-забележителното нещо в нея беше косата й: къдрава, или по-скоро разрошена руса коса, дълга отпред, но подстригана късо и скосено отзад.

— Скъпа моя — казах възможно най-любезно и леко превзето, — задните ти части блокират пътя ми. Смяташ ли, че можеш да си седиш и да безделничиш на около метър по на юг, за да мога да се махна оттук?